Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 177

— Да, от възнесените съм. И попитах ангела… но ме отпрати набързо. Той… тя… ъ-ъ, ангелът ми каза да дойда тук.

— Брей… Я да ви видя документите.

Взря се задълго в тях, после подвикна на друг ангел, който бе престанал да обслужва тълпата, заслушан в нашия разговор:

— Търл, само виж това!

Вторият ангел също хвърли поглед на документите ми, кимна дълбокомислено и поклати натъжено глава.

— Да не се е объркало нещо? — попитах неспокойно.

— Не. Светецо, имал сте лошия късмет да ви упъти, ако думата изобщо е подходяща в случая, един ангел, който не би помогнал и на най-добрия си приятел, стига да имаше такъв. Все пак съм изненадан, че се е отнесъл толкова грубо с един светец.

— Тогава не носех този нимб.

— Ясно. По-късно ли решихте да си го сложите?

— Не стана по мой избор. Случи се чудо по пътя от портата Ашер насам.

— Разбирам. Светецо, вашият ранг ви дава право да се оплачете от Хромитициниел. Или просто ще направя запитването вместо вас.

— Май така ще е по-добре.

— И аз мисля същото. По-добре ще е за вас в дългосрочна перспектива, ако схващате какво искам да ви кажа.

— Досещам се.

— Но преди да се обадя в дружеството, нека проверя при Свети Петър, за да сме сигурни, че жена ви е сред пристигналите. Кога умря?

— Не е умряла. Тя също се възнесе.

— Тъй ли? Значи проверката ще стане бързо, без да ровим в старите архиви. Искам пълното й име, възрастта, пола — ако има такъв, датата на… ох, увлякох се. Засега стига и името.

— Маргрете Свенсдатер Гундерсон.

— По-добре ми го кажете буква по буква. Така, дано и чиновниците на Петър го прочетат правилно. Не бива да чакате тук. Отсреща има едно ресторантче, нали му виждате рекламата?

Озърнах се.

— „Свещената крава“ ли?

— За него говоря. Добре готвят, ако ви се опитва нещо вкусно. Почакайте там, а аз ще ви повикам, когато има резултат.

— Благодаря!

— Няма за какво… — ангелът пак се вторачи в документите ми, — …Свети Александър Хергеншаймър.

„Свещената крава“ беше най-уютното, напомнящо за дома местенце, което бях виждал след Възнесението. Малко, приятно заведение, каквото бихте очаквали да видите в Сейнт Луис или Денвър. Влязох. До грила, с гръб към мен, стоеше висок черен мъжага, чиято готварска шапка стърчеше през нимба. Настаних се пред барплота и се прокашлях.

— Ей сегинка. — Той довърши заниманията си и ме погледна. — С какво мога да ви… Глей ти! Светецо, какво да бъде за вас? Само кажете и мигом ще го сготвя!

— Люк! Толкова се радвам да те видя!

Той ме зяпна.

— Ама ние знаем ли се отнякъде?

— Не ме ли помниш? Че аз работех по едно време при тебе! В „Грила на Рон“, в Ногалес. Аз съм Алек. Миех чиниите.

Той впи поглед в мен и изпусна шумна въздишка.

— Ей, не можах да се сетя веднага… Свети Алек.

— За приятели съм само Алек. Люк, да знаеш, има някаква грешка. Когато я оправят, ще сменя тоя засукан светилник с най-обикновен нимб.

— Извинявай… Свети Алек, ама не ми се вярва. В рая грешки няма. Ей, Албер! Поеми клиентите. Ще седнем с моя приятел Свети Алек вътре. Албер ми е заместникът.

Стиснахме си ръцете с нисичък шишко, който приличаше на карикатура за представата как трябва да изглежда типичният френски готвач. Двамата с Люк минахме през странична врата, седнахме до масата и скоро при нас дойде сервитьорка. Отново се стъписах, а Люк каза: