Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 156

— Брей, днес много напираш да си приказваш с властите! Чудно ми е да слушам това точно от тебе.

— Може пък да ме тресе пристъп на честност. Сам, нежеланието ти да звъннеш до Орегон ми казва всичко, което исках да знам. Повикали са те там като мой адвокат. Американски гражданин изчезва безследно по време на плаване, и то от кораб с чуждестранна регистрация, значи няма как да се опишат ценностите на въпросния тип, без да присъства адвокатът му. После връчват всичко на същия тоя адвокат само срещу една разписка. Сам, а какво направи с дрехите ми?

— А? Естествено, подарихме ги на Червения кръст.

— Тъй ли?

— Тоест, след като прокурорът разреши да ги приберем.

— Колко интересно… Значи федералният тежкар задържа парите, макар никой да не се е оплакал, че нещо липсва… обаче изтърва от поглед дрехите при положение, че има основания да се предполага убийство.

— Що за приказки?

— За себе си говоря. Някой ме бутна, а пък някой друг му е платил за това. Сами, и на двама ни е ясно къде са моите пари. — Станах и посочих. — Ей в оня сейф. Логиката го подсказва. Не би ги внесъл в банката, защото ще останат следи. Не би ги скътал вкъщи, че току-виж ги напипа жена ти. И изобщо не вярвам да си ги поделил с партньорите си от фирмата. Отваряй сейфа, Сам! Ще ми се да проверя дали вътре има само сто хилядарки… или цяло милионче.

— Полудял ли си!

— И се обади на прокурора. Ще го поканим за свидетел.

Така го вбесих, че езикът му сякаш залепна за небцето, а ръцете му се разтресоха. Никак не е безопасно да ядосвате дребнички мъже, а аз се извисявах над него с петнайсетина сантиметра, да не говорим за разликата в раменете и гръдния кош. Не би ме нападнал сам — адвокатите никога не си цапат ръцете. Само че отсега нататък трябваше да внимавам за изненада зад всеки ъгъл.

Май беше време да поохладим страстите…

— Сами, я не се впрягай толкова. Ти се опитваше да ме изпързаляш и аз ти го върнах. А иначе само добрият ни Господ знае какви ги вършат прокурорите. Гаднярът сигурно вече е прибрал пачката в джоба си… защото си мисли, че съм ритнал камбаната и няма как да се оплача. Добре, ще отскоча до Портланд да му смачкам фасона.

— Там са пуснали заповед за задържането ти.

— Така ли? И по какво обвинение?

— Съблазняване на жена от екипажа с измамни обещания за брак. — Той прояви достатъчно досетливост да погледне смутено Марга. — Моля за извинение, госпожо Греъм. Но вашият съпруг ме попита…

— Няма за какво да се извинявате — надменно отвърна тя.

— Значи съм голям палавник, а? И как изглежда мацето? Засукана ли е? А името й?

— Изобщо не съм я виждал, защото не се появи. Името ли? Беше нещо шведско. Я да си помисля… Аха, Гундерсон! Точно така — Маргрете Гундерсон.

Маргрете, благословена да е, изобщо не отвори уста, въпреки че я нарекоха шведка. Аз пък проточих смаяно: