Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 154

— Но…

— Хайде, Марга.

Побързах да тръгна по коридора към кабинетите. Лесно открих зад коя врата е Кръмпекър. Точно иззад нея се чуваше крякащият му гласец. Прекъсна рязко, щом отворих и пуснах Маргрете да влезе преди мен. Последвах я, а адвокатът тъкмо казваше:

— Госпожице, трябва да изчакате отвън!

— Не — отсякох и затворих вратата. — Госпожа Греъм ще остане.

Той май се стъписа.

— Госпожа Греъм ли?

— Изненадах те, а? Откакто се видяхме последния път, взех, че се ожених. Сладурче, това е Сам Кръмпекър, един от моите адвокати.

(Прочетох първото му име на табелата.)

— Как сте, господин Кръмпекър?

— Ъ-ъ… приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Греъм. Приемете моите най-добри пожелания. Ти също, Алек… Винаги си имал набито око за жените.

— Благодарско. Настанявай се, Марга.

— Ей, хора, чакайте малко! Госпожа Греъм не бива да остава тук… Сериозно ви говоря! Знаеш защо, Алек.

— Нищо подобно не знам. Тоя път си водя свидетел.

Честно казано, не бях сигурен дали човечето пред мен наистина е мошеник. Но сблъсъците с юристите отдавна ме бяха научили, че щом някой се опитва да те лиши от свидетел, значи работата вони на гнило. Затова „Църковното обединение за благоприличие“ винаги разполагаше със свидетели… и твърдо се придържаше към законите. Така ни излизаше по-евтино.

Настаних Маргрете и седнах до нея. Кръмпекър бе скочил, когато тя влезе и сега упорито не искаше да си седне на стола зад бюрото. Устните му потрепваха нервно.

— Всъщност би трябвало да се обадя на федералния прокурор.

— Че направи го де — съгласих се добродушно. — Вземи ей оная слушалка, набери номера. Хайде двамата да си поприказваме с него. И всичко ще му разкажем. Пред свидетели. Ще повикаме и хрътките от вестниците, а не само платените блюдолизци.

(Какво знаех ли? Ами нищичко. Само че наложи ли ви се да блъфирате, играйте на едро. А аз се страхувах. Този тип пред мен, притисна ли го в ъгъла, можеше да се брани като освирепял плъх… при това болен от бяс.)

— Точно така би трябвало да постъпя.

— Ами хайде де! Ще изредим всички имена, ще обясним кой какво е свършил и за какво е прибрал парички. Всичко на масата… преди някой да ми е пуснал малко цианкалий в супата.

— Не говори такива неща, моля те.

— Че кой да ги говори, ако не аз? А кого бутнаха зад борда? И от кого идваше поръчката?

— Няма защо да ме гледаш така!

— Тъй си е, Сами. Не вярвам да си ме бутнал ти. Просто защото те нямаше на кораба. Но пък може да е някой братовчед или кръщелник, а? — Дарих го с най-зъбатата си заговорническа усмивка. — Майтап бе, Сам. Старо приятелче като тебе не би жадувало смъртта ми. Но пък можеш да ми подшушнеш това-онова и да ме измъкнеш от кашата. Не е много приятно да те зарежат на другия край на света. Длъжник си ми.

(Все още не разполагах с никакви уличаващи го факти… освен с очевидната улика, че срещу себе си имах човек с гузна съвест. Затова го мачках безмилостно.)

— Алек, моля те, да се пазим от необмислени постъпки.

— Че аз заникъде не бързам. Но имам нужда от обяснения. И от пари.

— Давам ти честната си дума, че от всичко случило се знам само как онова тъпо корабче пристигна в Портланд без тебе. И ми се наложи — представи си само, за Бога! — да бия целия този път, за да присъствам, когато разбиват твоята каса от трезора. Какво излиза? Вътре има само сто хиляди. Другото липсва. Кой ги прибра, Алек? Кой те докопа?