Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 148

— Извинявай, мила — казах й. — Исках да те нацелувам, но не бива.

— Но защо?

— Ами не е редно да го правя пред други хора. Не и тук. Трябва да сме сами. Защото… Ами защото като сме в Рим, да се държим като римляни. Да не говорим повече за това сега. Скъпа, у дома сме! Това е моят роден свят, вече е и твой дом. Нали видя дирижабъла.

— Наистина ли беше въздушен кораб?

— По-истински не може и да бъде… и никоя гледка от месеци насам не ме е радвала така. И все пак… Не бързай да се обнадеждаваш. Вече знаем, че много от тези странни светове доста си приличат. Предполагам, че не е невероятно този свят да има дирижабли… но да не е моят. Е, не ми се вярва, но нека не се поддаваме на вълнението.

(Тогава не осъзнавах, че Маргрете изобщо не изглеждаше въодушевена.)

— А как ще познаеш дали е твоят свят?

— Можем да проверим като преди — в обществената библиотека. Само че този път разполагаме с много по-бърз и лесен начин. Ще попитам в ей този магазин къде е местният клон на „Бел Телефон“.

Предпочитах клона на тази фирма пред коя да е телефонна будка, защото исках да разлистя указателите, преди да се обадя на някого.

Да, моят свят си беше! В „Бел“ имаха указатели за целия щат Оклахома, както и за по-големите градове в други щати… включително и до болка познатия ми указател на Канзас Сити, щат Канзас.

— Виждаш ли?

Посочих на Маргрете номера на „Църковното обединение за благоприличие“, Национален център.

— Виждам.

— Не е ли прекрасно? Не ти ли се иска да запееш?

— Много се радвам за тебе, Алек.

(Тонът й обаче ми напомняше за друго: „Нали е съвсем като жив? И цветята са толкова хубави…“)

В нишата, където намерихме струпани указателите, сега бяхме само двамата. Затова зашепнах настойчиво:

— Но какво има, мила? Провървя ни, не разбираш ли? Щом набера този номер, ще имаме пари. Край на мръсната работа, край на чуденето с какво да залъжем стомасите и къде да се подслоним. Ще се отправим направо към дома с пулманов вагон… не, с дирижабъл! Знам, че ще ти хареса! Върха на лукса. Това ще ни е меденият месец, любима. Досега не можехме да си го позволим.

— Изобщо няма да ме водиш в Канзас.

— Но защо?

— Алек… там е жена ти.

Моля да ми повярвате, че не бях и помислял за Абигейл от незнайно колко седмици. Бях си внушил, че никога повече няма да я видя. (Как да предположа, че пак ще попадна в своя свят?) А и сега имах съпругата, за каквато всеки мъж може само да мечтае — Маргрете.

Чудя се дали първата шепа пръст пада върху ковчега със същата сила, с която усетих неочакваното опомняне от мечтите.