Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 147
Робърт Хайнлайн
Когато застанахме пред вратата на спалнята, той ми протегна ръка.
— Ако ти си прав, а аз греша, според думите ти може да се съди, че и за тебе има възможност да се отклониш от правия път.
— Вярно е. Засега не съм постигнал спасението на душата си. Ще трябва още да се потрудя.
— Желая ти сполука. Но ако не намериш спасението, ще ме потърсиш ли в ада?
Доколкото успях да преценя, Джери говореше съвсем сериозно.
— Не знам дали това е позволено там.
— Е, поне се постарай. Аз също ще те потърся. И ти обещавам — той се ухили, — истинско адско гостоприемство. Топло, та чак горещо!
Отвърнах му с усмивка:
— Значи си уговорихме среща.
Моята любима пак бе заспала, без да си свали дрехите. Засмях се и съвсем безшумно легнах до нея. Внимателно настаних главата й на рамото си. Исках да я събудя полека, за да я съблека и да я настаня удобно в леглото. А през това време имах да разплитам хилядите мисли, бушуващи в главата ми.
Скоро забелязах, че започва да се развиделява. И установих, че постелята е твърде грапава и неудобна. Когато стана по-светло, аз видях, че сме се изтегнали върху купа сено в плевня.
ХIХ
Ахав каза на Илия: ти ме намери, мой враже!
Тоя каза: намерих те, понеже ти се предаде
да вършиш каквото е неугодно
пред очите на Господа.
Упорствахме да изминем последните сто и петдесет километра по 66-та магистрала от Клинтън до Оклахома Сити, като се стараехме да забравим факта, че отново нямахме пукната пара, нито какво да ядем или къде да спим.
Бяхме видели дирижабъл.
Разбира се, това променяше всичко. Месеци наред бях никой от никъде, бедняк, изкарващ за прехраната само с миене на чинии, всъщност — скитник. Но да се върна в собствения си свят… Добре платена работа, почетно положение сред хората, тлъста банкова сметчица. И край на това адско подмятане из световете.
Тъкмо влизахме в Клинтън насред утрото. Возеше ни един фермер, който откарваше стоката си в града. Чух как Маргрете ахна. Обърнах се да видя какво е зяпнала така и… ето го! Сребрист, обтекаем, прекрасен. Не успях да различа името, но емблемата ми подсказа, че е на „Източни въздушни линии“.
— Експресът Далас-Денвър — отбеляза шофьорът и измъкна от работния си гащеризон голям джобен часовник. — Брей, закъснява с шест минути. Не се случва всеки ден такова нещо.
Опитах се да прикрия вълнението си.
— В Клинтън има ли площадка за кацане?
— А, не. Най-близката е в Оклахома Сити. Значи се отказвате от стопаджийството и ще полетите малко, а?
— Няма да е зле.
— И на мен ми се ще. Не е като бачкането във фермата.
Разменяхме си незначителни приказки още няколко минути, после шофьорът ни остави до градския пазар. Но щом останахме насаме с Маргрете, не можах да се сдържа. Разцелувах я. Изведнъж се спрях. Оклахома Сити се слави с не по-малко строг морал от Канзас. Поначало повечето достойни общности имат доста строги закони за неприличното поведение.
И се замислих колко ли ще ми е трудно отново да се приспособя след толкова много седмици из всевъзможни места, никое от които не можеше да се похвали с нравствената висота на моя свят. Едва ли бих се отървал без сериозни неприятности, защото (признавам си!) бях свикнал да целувам жена си на обществени места. Е, и с някои други достатъчно невинни занимания, недопустими пред чужди очи в порядъчни градове и села. Сетих се и за нещо още по-лошо — как ли да опазя любимата си да не загази? Аз поне бях роден тук и щях лесно да си припомня правилата… но Марга беше любвеобилна като кутренце и изобщо не се срамуваше да проявява чувствата си.
