Читать «Дай ми смокинов лист» онлайн - страница 61

Той се втренчи в мен и кимна.

— Хлапето може да е навсякъде. Не завиждам на работата ви.

— Адвокатът ви ще пусне обява. Може и да се добере до някаква следа.

— Чух, че сте разговаряли.

— Разговарям с много хора, мистър Уедърспун. Едва ли трябва да ви обяснявам, че подобно разследване отнема много време и то преди всичко за разговори.

Той допи кафето си и вдигна чашата с бренди.

— Усилията ми се струват доста големи, заради някакво си хлапе.

— Затова ми плащат. А и вие също сте заинтересован, нали?

— Вече не съм. Мислех си да купя фермата на Фред Джаксън, но се отказах. — Той ме погледна с неспокоен поглед. — Обадих се на Бенболт. Не искам да се занимавам повече и не искам да харча пари за това.

— Значи вече не ви интересува дали ще намерим Джони Джаксън?

Уедърспун допи брендито си.

— Не — отговори той и стана. — Е, вече трябва да тръгвам.

— Един момент, мистър Уедърспун. Мич Джаксън трябва да е направил доста пари от наркотиците. Кой го снабдяваше?

— Не знам. — Лицето му стана каменно.

— А как стигнахте до него? С какви доказателства разполагахте, че да можете да го арестувате?

— Не мога да разговарям по военни въпроси с един частен детектив — каза той троснато. — Лека нощ.

Той прекоси ресторанта и се изгуби от погледа ми във фоайето на хотела.

Махнах на Ейбрахам да ми донесе кафе. Останах още известно време, докато го изпия, без да преставам да мисля. След това станах, оставих бакшиш за Ейбрахам и отидох до телефонния автомат във фоайето.

На рецепцията дремеше Боб Уайът. Когато влязох той премигна и се събуди.

— Можете да се обадите от стаята си, мистър Уолъс.

Знаех, че ако го послушам, разговорът ми ще мине през централата на хотела, затова само се усмихнах и се затворих в кабината.

Набрах номера, който ми беше написал Чък Барли. Тери О’Брайън вдигна веднага — сякаш беше чакал обаждането ми край телефона.

О’Брайън беше един от младите технически сътрудници, чиито услуги ползваше полковник Парнъл. Той изпълняваше поръчки, провеждаше проучвания, жужеше като пчеличка, изпълнен с енергия и беше толкова амбициозен, че ми се струваше, че може да се пръсне по шевовете.

— Тери, ти ли си? Обажда се Уолъс — казах аз. — Имаш ли нещо за мен?

— Здрасти, Дърк. — Чух шумолене на хартия. — Интересува те Филис Стобарт, нали така?

— Така — отговорих аз, едва сдържайки нетърпението си. — Слушам те.

— През последните два часа се рових в архива на „Хералд“. Фани ми помогна много, но не открих кой знае какво.

Фани Батли, цветнокожото момиче, което отговаряше за архива на вестник „Парадайз Сити Хералд“ винаги ни помагаше. Ако някой от детективите на Парнъл искаше да научи нещо за някой от жителите на града, винаги прибягваше до нея.

— Какво откри?

— Филис Стобарт е жена на Хърбърт Стобарт. Тя е около четиридесетгодишна, а той — четиридесет и пет. Горе-долу. Купил е къща на булевард „Бродхърст“. Тежкарска работа… Струва между четвърт и половин милион. Това е станало преди година. Не се знае откъде са дошли. Той твърди, че е бил търговец в Индокитай. В Сайгон по точно. Успял да продаде всичко, преди да дойдат виетнамците и се върнал у дома с добри пари. Двамата се движат сред по-ниските кръгове на богатите. Видях снимки. Неговото лице е като на убиец. Един от тези, които са тръгнали от нищо и сега пръскат пари наляво и надясно. Тя е от по-висока класа. Поне така ми се струва от снимките. Къщата им, отново съдя по снимките, е страхотна. Имат три коли. Ролс ройс и ягуар за него. Тя кара линкълн. Поддържат прислуга от четирима. Сега Хърбърт Стобарт се е оттеглил от бизнеса. Играе голф и покер, а тя — бридж. — Тери замълча и попита с надежда: — Как ти се струва това?