Читать «Дай ми смокинов лист» онлайн - страница 63

През лицето му премина сянка.

— А какво общо има той? — Гласът му стана по-рязък.

— Не знам. Аз съм като рибар. Пускам въдицата си в потока и се надявам да уловя нещо. Обаждал ли ви се е?

— Не ми се е обаждал, откакто го мобилизираха в армията. Това беше преди десет години и честно казано не желая да ми се обажда. Създаваше ни само неприятности. Ако не беше той с ужасното си поведение, Кити сега щеше да е жива.

— Разбрах, че с Мич Джаксън са били приятели.

— Двама нехранимайковци. Да, струва ми се, че Сид насърчаваше Мич. Сид беше интелигентен, без никакво съмнение. На раменете си носеше глава, но беше много лош. — Уоли свали лулата от устата си, погледна я и поклати глава. — Нито Кити, нито аз успяхме да разберем къде сгрешихме. Обичахме го с цялата обич, на която бяхме способни, а тя никак не беше малко. Просто си беше лош и това е. Още от четиригодишен започна да краде от магазина ни. Можеше да има всичко, което поиска от него, но му беше по-забавно да краде. По-късно започна да краде и от касата. Хванах го и го напердаших, но това не го спря. После започнаха да ходят до Парадайз Сити с моторетката на Мич. Старият Фред му я беше подарил. И там крадяха. Знам, защото наблюдавах Сид. Пушеше цигари и си купуваше дрехи. Все от някъде трябва да е вземал тези пари. И продължаваше все така. Кити не престана да се тревожи и накрая не можа да го преживее.

— Наистина лошо — казах аз. — Не ви ли е писал, докато беше във Виетнам?

— Написа на Кити една-единствена картичка, за да й съобщи, че е пристигнал… След това нищо.

— Имате ли негова снимка, мистър Уоткинс? — Казах това с много безразличен тон.

— Снимка? Да, разбира се. Сега си спомням, че изпрати на Кити и своя снимка с униформа. Малко преди да тръгнат от тукашния лагер. — Той ме погледна въпросително. — Искате ли да я видите?

— Ако няма да ви затрудни. — Усмихнах му се с широка, искрена усмивка. — Просто ловя риба, разбирате, нали?

Той се замисли малко и стана.

— Елате, ще ви я покажа.

Влязохме в подредената всекидневна. Уоли отиде до едно чекмедже и започна да търси в него, а аз отидох до прозореца и погледнах малката градина в задния двор. Тук имаше безупречно окосена ливада и още розови храсти — това бяха кървавочервените рози, които струват толкова много пари в цветарските магазини.

Огледах стаята. На едно малко бюро имаше портативна пишеща машина.

— Пишете ли на нея, мистър Уоткинс?

— Почеркът ми е ужасен. Поддържам връзки със старите си приятели и щадя зрението им. — Той се изправи и ми подаде един пощенски плик. — Ето я снимката на Сид.

Извадих професионално направена, гланцирана, не много голяма снимка — млад мъж с тропическа военна униформа.

Значи това беше Сид Уоткинс — с тесни рамене, късо подстригана черна коса, близко разположени очи, уста почти без устни, къс, тъп нос и бял белег започващ от дясното око и достигащ до брадичката. Ако си го представиш облечен в джинси и мръсна фланела, се получаваше типичния портрет на жесток уличен главорез.

— Никога не гледам тази снимка — каза Уоли и се отдалечи. — На нея прилича на това, което е. Непрокопсаник.