Читать «Погрешен удар» онлайн - страница 2

Майрън се огледа и потърси някакво значение в околния пейзаж, но в ума му не се появи нищо. Бяха минали две седмици от погребението. Вече бяха поникнали плевели и глухарчета, които се издигаха към небето. Майрън зачака вътрешният му глас да издрънка стандартните дивотии за плевелите и глухарчетата, които представляват циклите на обновяването и продължаващия живот, но гласът милостиво си замълча. Той потърси ирония в излъчващата се от училищния двор невинност — избелелия тебешир върху черния асфалт, шарените колички, леко ръждясалите вериги на люлките, сгушени в сянката на надгробните камъни, които наблюдаваха децата като безмълвни стражи, търпеливи и почти подканящи. Но иронията не издържа. Училищните дворове нямаха нищо общо с невинността. Там също имаше грубияни и психопати, млади умове, изпълнени с отчайваща омраза.

Добре, помисли си Майрън, достатъчно абстрактни дивотии за един ден.

По някое време той осъзна, че този вътрешен диалог беше просто средство за разсейване, философска задръжка, която предпазваше крехкия му мозък да не се пречупи като суха съчка. Толкова много му се искаше да се предаде, да подгъне крака, да падне на земята, да зарови ръце в пръстта и да моли за прошка. Да моли висшата сила да му даде още една възможност.

Но това също нямаше да стане.

Майрън чу стъпки зад гърба си. Затвори очи. Точно това бе очаквал. Стъпките се приближиха. Когато спряха, Майрън не се обърна.

— Ти я уби — каза той.

— Да.

В стомаха на Майрън се разтопи ледена буца.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Гласът на убиеца докосна тила на Майрън с ледена, безжизнена ръка.

— Въпросът, Майрън, е, ти чувстваш ли се по-добре?

Глава първа

30 август

Майрън сви рамене и заговори завалено.

— Не съм гувернантка — каза той. — Аз съм спортен агент.

Норм Зукерман погледна измъчено.

— Това пък какво беше? Бела Лугоши?

— Човекът слон — отговори Майрън.

— По дяволите, ужасно беше. А и кой казва, че ще бъдеш гувернантка? Споменах ли думата детегледачка или гледане на деца, или каквато и да е форма на глагола „гледам деца“, или дори думата „дете“, или пък „гледам“, или…

Майрън вдигна ръка.

— Схванах, Норм.

Седяха под баскетболния кош в „Медисън Скуеър Гардън“ на столове от дърво и брезент, на чиито гърбове обикновено бяха изписани имената на разни звезди. Столовете им бяха поставени толкова високо, че мрежата на коша почти докосваше косата на Майрън. На половината игрище снимаха някакъв клип. Множество прожектори във формата на чадъри, кльощави жени, триножници и хора, които бързаха напред-назад. Майрън чакаше някой да го сбърка с манекен. Чакаше вече доста време.

— Една млада жена може да е в опасност — каза Норм. — Нуждая се от помощта ти.

Норм Зукерман наближаваше седемдесетте и като президент на „Зум“, гигантски конгломерат за производство на спортни изделия, имаше повече пари от Доналд Тръмп. На външен вид обаче приличаше на битник по време на изморително пътуване. По-рано Норм бе обяснил, че ретрото е последният писък на модата и заради това се беше издокарал в крещящо пончо, военен панталон, гердан от мъниста и обица, от която висеше символът на мира. Жестоко. Посивялата му черна брада беше достатъчно гъста и рошава, за да става за гнездо, косата му бе прясно накъдрена като на актьор в слаба постановка на „Божествена магия“. Майрън имаше чувството, че Че Гевара е оживял и седи пред него след посещение във фризьорския салон.