Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 147

Говоря по стар навик, каза дървото. Той е от времето, когато все още имах сянка и можех да я предлагам. Много време мина откак за последен път говорих с някой друг. Обречен съм да седя тук самотно и да декларирам на висок глас безсмислени неща. Говоря само на себе си, тъй като няма никой друг.

Не се нуждая от сянката ти, каза Хенри. А и така е по-добре, щом нямаш сянка. Но от компанията и информацията ти се нуждая и ще се радвам, ако ги споделиш с мен.

След като каза това, той се понесе по-близо до дървото.

Каква информация би искал? попита го дървото. Може би не притежавам достатъчно, за да ти помогна, но ще ти кажа и малкото, което знам.

Ти си разумно дърво, каза Хенри, и си доказателство за някои вярвания у древните хора. Отдавна изгубената ми сестра убедено смяташе — а останалите ние мислехме, че е невъзможно — че дърветата ще наследят хората. Сега, щом срещнах теб, ми се струва, че тя може би е била права. Тя беше доста умна личност.

Ти да не би да си човешко същество? — попита дървото.

Отчасти, отвърна Хенри. Част от човек. По-правилно е да кажа — разнебитен. Което ме подсеща за друг въпрос. Какво се случи с онези игриви искри, които преди време покриваха небето? По едно време те бяха много.

Спомням си ги бледо, отвърна дървото. Ако се замисля, откривам спомени за тях в дълбоката си памет. В небето имаше много светлинки. Някои от тях бяха звезди, а някои бяха тези, които ти наричаш искри. Звезди все още съществуват и след малко ще ги видим. Когато слънцето приближи хоризонта на запад, те ще се появят на изток. Искри обаче няма да видиш. Те изчезнаха отдавна. Разпръснаха се. Оставаха все по-малко и по-малко. Сигурен съм, че не са умрели. Просто са се разпръснали, сякаш са отишли някъде. Би ли могъл да ми кажеш какво са хората? Всичките ли приличат на теб?

Не приличат на мен, отвърна Хенри. Трябва да знаеш, че аз съм странен. Бях започнал да се превръщам в искрица, но не се получи. Това е дълга история. Ако имаме достатъчно време, ще ти я разкажа.

Разполагаме с всичкото време.

А слънцето?

Аз отдавна ще съм мъртво и всяка следа от мен ще е изчезнала, преди слънцето да стане наистина опасно. След известно време то все пак ще убие планетата, която така или иначе вече е почти мъртва. Но има още време.

Това е добре, каза Хенри. Ти ме попита какво са хората, което ме кара да мисля, че тук няма хора.

Веднъж, доста отдавна, са се появили същества, които са били направени от метал. Някой каза, че не били хора, а техни копия.

Роботи, каза Хенри.

Не знаех, че се казват така. Не съм сигурен, че са съществували. Тук се разправяха много истории. Една от тях бе, че металните същества са отсичали дърветата, за да ги премахнат. Нямаше обяснение защо е трябвало да го правят, както нямаше и доказателство, че наистина са го правили.

Роботите сега няма ли ги?

Дори металът, отвърна дървото, не живее вечно. Но двамата с теб сме тук и си говорим. Бихме могли да станем приятели.

Ако желаеш, каза Хенри. Не съм имал приятел от много време.

Тогава нека бъдем приятели, каза дървото. Нека си седим тук и си разговаряме. Ти каза, че някой мислел, че дърветата ще наследят хората. Това означава ли, че е трябвало да заемат мястото на хората?