Читать «Магистрала на вечността» онлайн - страница 145

Той си помисли, че вероятно отново бе преминал отвъд, макар за това да не бе имало причина. Не бе имало нито опасност, нито заплаха. Той не бе заплашен от нищо. Беше сигурен, че не бе направил нищо, за да доведе себе си и вълка на това място.

Обърна се към вълка:

— Какво мислиш за това? Какво имаш да кажеш?

Вълкът не отговори.

— Буун — извика някакъв глас. — Буун, тук ли си? Къде си?

— Инид! — извика Буун.

И това наистина беше тя и тичаше надолу по хълма, който всъщност не беше подходящ за тичане.

Буун се втурна по хълма срещу нея. Тя се спъна и той се протегна да я хване. Но докато се протягаше, той самият се спъна и се затъркаля надолу. Ноздрите му се напълниха с пръст.

Двамата се претърколиха долу до мястото, където стоеше вълкът. Само на няколко стъпки един от друг, те седяха и се смееха със смях, който признаваше, че ситуацията бе глупава. Буун се опита да приглади назад кичур коса, който бе покрил нейното лице. Изцапаната му с пръст ръка остави кален белег върху лицето й.

— Какво стана? — попита тя. — Какво ни доведе тук? Ти да не би да премина отвъд за пореден път?

Той поклати глава.

— Не съм преминавал отвъд. Нямаше заплаха. Нямаше нищо, което да ме принуди.

— Тогава какво?

— Не знам — отвърна той.

Приближи се по-близо и протегна ръка.

— Носът ти е изцапан. Дай да го избърша.

— А другите?

— Предполагам, че са там, където ги оставихме.

— Буун, страхувам се. Имаш ли представа къде сме?

— Нямам — каза той. — Аз също съм изплашен като теб.

Двамата седяха един до друг и гледаха надолу из дивата, брулена от вятъра клисура. Вълкът бе пред тях.

Беззвучният глас на Хората-Дъги им заговори. Идваше от никъде и звънтеше в умовете им. В гласа нямаше нито заплаха, нито успокоение. Това беше един равен, мъртъв глас.

Чуйте ни внимателно. Нека поговорим за Вселената.

— Аз не бих могъл да говоря за вселената — каза Буун. — Не я познавам.

Един от вас, каза гласът, си е мислил за нея.

— Не съм си мислила за нея — каза Инид. — Но по едно време все пак размишлявах. Чудех се каква е целта й.

Тогава внимавайте, каза гласът. Слушайте внимателно.

И внезапно ги прониза поток от мисли. Това беше непреодолима сила, поток от получути думи и беззвучни мисли, изпълнени с информация.

Буун почувства как краката му се подгъват, сякаш стоеше срещу невероятно силен вятър, който блъскаше по тялото и ума му.

— О, Господи! — прошепна той и се свлече на земята.

Сякаш през воал видя Инид, която седеше само на няколко стъпки настрани, и се опита да пропълзи към нея, стремейки се към малко топлина и съпричастност. Като че ги бе загубил в тази информационна буря, която го бе понесла и завъртяла.

После бурята спря и той се намираше проснат на земята в прахта. Вълкът бе малко встрани на хълма и виеше.

Буун пропълзя към Инид и се изправи в седнало положение. Тя бе застанала, сякаш не усещаше, че той е тук и въобще не знаеше къде е тя самата. Той се протегна и я притисна в обятията си. Тя се сгуши и той я прегърна още по-здраво.