Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 4

В подсъзнанието си усещах, че това бяха глупости. Никой не можеше да замени Джуди. Тя беше моята избраница и оттук нататък щях да сравнявам всяко друго момиче с нея, а това, както ми беше известно, щеше да ги осакатява.

Както и да е, върнах се в приемната с парче анкерпласт, което закриваше раната на челото ми. Опитах се да се държа така, сякаш нищо не се бе случило. Всички се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се беше случило. Моите приятели — а аз имах много приятели — стискаха ръката ми малко по-дълго от обикновеното, когато се поздравявахме. Те бяха ужасно тактични, отчаяно се опитваха да се държат така, сякаш Джуди никога не е съществувала. Най-трудно се справях с клиентите си. Те разговаряха с мен с приглушени гласове, без да ме гледат и се надпреварваха да купуват това, което им предлагах, вместо да се пазарят жизнерадостно, както обикновено правеха.

Сидни се суетеше около мен. Той изглежда беше твърдо решен непрекъснато да ангажира ума ми. Постоянно долиташе от кабинета си с модели, искаше моето мнение — нещо, което никога не е правил — привидно, се вслушваше в думите ми, след което отново отлиташе обратно в кабинета си, за да долети отново след час-два.

Втори по авторитет в приемната беше Тери Мелвил, който бе чиракувал при Картие в Лондон и притежаваше внушителни енциклопедични знания за търговията с бижута. Беше пет години по-млад от мен, дребен, слаб хомосексуалист с дълга, боядисана в сребристо коса, тъмносини очи, остри ноздри и устни като цепнатини. Преди време Сидни се влюбил в него и го довел в Парадайс Сити, но вече му беше омръзнал. Тери ме мразеше, аз него също. Той ме мразеше, заради моите познания, а аз го мразех заради неговата ревност, неговите долни опити да ми отнеме ценна клиентела и заради неговата яростна злоба. Той ме мразеше, защото не бях педераст, а Сидни въпреки това правеше много за мен. Със Сидни постоянно се караха. Ако не беше умението на Тери, а също и факта, че той може би знаеше нещичко за Сидни, то сигурен съм, че Сидни щеше да го изхвърли отдавна.

Когато пристигнах няколко минути след като Сам Гоубъл, нощният пазач, беше отворил магазина, Теди, който беше вече на бюрото си, дойде при мен.

— Съжалявам за случилото се, Лари, — каза той. — Можело е да бъде и по-лошо — можело е и ти да загинеш.

В очите му имаше злобно, злорадо изражение, което събуди у мен желанието да го ударя. Усещах, че той се радваше на това, което ми се беше случило.