Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 6

— Само една минутка, Лари… не повече.

Почувствах угризение на съвестта. Кутията ми за входяща кореспонденция беше пълна с писма и поръчки, крито не бях поглеждал. Часът беше 15:00, а тези писма и поръчки стояха там от 9:00.

— Трябва да прегледам пощата, Сидни — казах аз — важно ли е?

— Да!

Изправяйки се на крака, погледнах към Тери, който стоеше зад бюрото си. Той ме гледаше с подигравателно изражение на красивото си лице. Кутията му за входяща кореспонденция беше празна. Независимо от всичко останало Тери работеше здраво.

Последвах Сидни в кабинета му и той затвори внимателно вратата, така сякаш бе направена от черупки.

— Седни, Лари.

Седнах.

Той започна да обикаля големия си кабинет като молец, който търси светлината на свещ.

За да му помогна, казах:

— Нещо тревожи ли те, Сидни?

— Ти ме тревожиш.

Той се спря рязко и ме погледна със съжаление.

— Искам да ми направиш една много специална услуга.

— Каква е тя?

Той отново заситни из стаята.

— За бога, седни! — троснах му се аз. — Какво има?

Той се стрелна към бюрото и седна. Извади копринената си кърпичка и започна да попива потта от лицето си.

— Какво има? — повторих.

— Нещо не върви, нали, Лари? — отвърна той без да ме гледа.

— Какво не върви?

Той прибра кърпичката си, овладя се, постави лактите си на полираното бюро и направи усилие да ме погледне в очите.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Това вече го каза… каква услуга?

— Искам да се срещнеш с д-р Мелиш.

Ако ми беше ударил шамар, едва ли щях да остана по-изненадан. Дръпнах се назад и се втренчих в него.

Д-р Мелиш беше най-скъпоплатеният, най-търсеният психиатър в града. Като се има предвид, че в този град се падаше по един психиатър на петдесет души, това означаваше много.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да отидеш при него, Лари. Аз ще се погрижа за сметката. Мисля, че трябва да отидеш при него.

Той вдигна ръце, когато аз започнах да протестирам.

— Почакай, Лари. Позволи ми да ти кажа нещо. — Той спря за момент и продължи — Лари, ти не си „здрав и прав“. Знам през какви изпитания си минал. Знам, че твоята ужасна загуба ти е навредила. Разбирам това. Ако бях на твое място, нямаше да издържа… знам го! Мисля, че постъпи прекрасно като се върна тук и се опита да започнеш отново, но не се получава. Знаеш го, нали, Лари? — той ме погледна умолително — Знаеш, нали?

Потърках лицето си с обратната страна на ръката. Шумоленето на набола брада ме накара да изтръпна. По дяволите! Бях забравил да се обръсна тази сутрин. Станах, прекосих стаята и отидох до голямото стенно огледало, в което Сидни така често се оглеждаше. Втренчих се в моето отражение и почувствах, че ме облива студена пот. Аз ли бях този немърливец? Погледнах манистите си, после обувките, които не бяха почиствани от няколко седмици.

Бавно се върнах до стола и седнах. Погледнах Сидни, който ме наблюдаваше. Видях изписани на лицето му тревога, добрина и кризата, в която се намираше. Не бях чак толкова изключил, че да не мога да се поставя на негово място. Помислих си за грешките, които бях допуснал, за препълнената кутия с входяща кореспонденция и за външния си вид. Въпреки моята самоувереност, въпреки привидната смелост (ако можеше изобщо да се нарече смелост), аз просто не бях, както той се изрази, здрав и прав.