Читать «Къде си сега?» онлайн - страница 7

Фоайето на Хогън Плейс номер едно бе претъпкано с хора и мерките за сигурност бяха засилени до краен предел. Въпреки че имах безброй документи, удостоверяващи самоличността ми, без конкретна уговорка за среща не можах да мина покрай охраната. Докато дългата редица хора след мен започна да нервничи, се опитах да обясня, че брат ми е изчезнал и че може би най-после разполагаме с нещо, което да ни помогне да разберем откъде да започнем търсенето.

— Госпожо, трябва да позвъните в отдел „Изчезвания“ и да си уговорите среща — настоя пазачът. — А сега, ако обичате, има и други хора, които трябва да се качат горе, за да се заемат с работата си.

Обезсърчена, излязох от сградата и извадих мобилния си телефон. Съдията Хюът работеше в гражданския съд и аз почти не познавах помощник окръжните прокурори, по все пак се бях срещала с един — Мат Уилсън. Позвъних в кабинета на окръжния прокурор и ме свързаха с телефона на Мат. Той не си беше в кабинета и в ухото ми прозвучаха обичайните инструкции на телефонния секретар: „Оставете името и телефонния си номер заедно с кратко съобщение. Ще ви се обадя при първа възможност“.

— Каролин Макензи се обажда — започнах. — Срещали сме се няколко пъти. Бях стажант-юрист при съдия Хюът. Преди десет години брат ми изчезна. Вчера е оставил бележка за мен в една църква на Амстердам Авеню. Нуждая се от помощ, за да видя дали няма да успеем да го открием, преди отново да потъне в неизвестност. — Приключих обаждането, като оставих номера си.

Стоях на стъпалата. Покрай мен мина някакъв мъж — широкоплещест, в средата на петдесетте, с ниско подстригана сива коса и решителна крачка. Разбрах, че е чул съобщението ми, защото се обърна и спря, което не ме зарадва особено. За миг двамата се измерихме с поглед, а после той изведнъж проговори.

— Аз съм детектив Барът — представи се. — Ще ви заведа горе.

Пет минути по-късно седях в един кабинет с остаряло обзавеждане, състоящо се от бюро, няколко стола и купища папки.

— Можем да говорим тук — рече той. — В стаята на отдела е прекалено шумно.

Нито за миг не свали очи от лицето ми, докато му разказвах за Мак, само ме прекъсна на няколко пъти, за да зададе уточняващи въпроси.

— Значи се обажда само в Деня на майката?

— Точно така.

— И никога не моли за пари?

— Никога. — Бях поставила бележката в найлонова торбичка за сандвич. — Помислих си, че отпечатъците му може да са още на нея — обясних. — Освен ако, разбира се, не е накарал някой друг да пусне бележката в кутията вместо него. Изглежда направо налудничаво, че след всички усилия, които положи, за да изчезне без следа, би поел риска чичо Дев да го види от олтара.

— Зависи. Може да си е боядисал косата, да е напълнял с десет килограма, да носи слънчеви очила. Не е трудно да се слееш с тълпата, особено когато всички носят дъждобрани.

Той погледна към късчето хартия. Написаното бе ясно видимо през найлона.

— Разполагаме ли с отпечатъците на брат ви в досието по случая?

— Не съм сигурна. Икономката ни вече беше почистила с прахосмукачка стаята му вкъщи и бе избърсала праха още преди да съобщим за изчезването му. Мак делеше студентски апартамент с двама приятели и като на повечето такива места, там влизаха и излизаха купища хора всеки ден. След като е карал колата си за последен път, я измиха и почистиха. Това беше още преди изчезването му.