Читать «Къде си сега?» онлайн - страница 15

Във вторник вечерта включи новините в шест и половина и тъкмо бе задрямал пред телевизора, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Кейт Карлайсъл — най-добрата приятелка на Лизи, както и нейна съквартирантка, с която деляха апартамент в Гринич Вилидж. Въпросът, който му зададе, както и тревожният глас, с който го изрече, го накараха да подскочи от стола:

— Доктор Аидрюс, там ли е Лизи?

— Не, Кейт, не е. Защо мислиш, че може да е тук? — попита той.

Докато говореше, той обхвана с поглед стаята. Въпреки че след смъртта на Хелън бе продал голямата къща и жена му никога не бе живяла в този апартамент, той инстинктивно се огледа за нея, за ръката й, протегната да поеме слушалката от неговата.

Когато момичето не отговори, той настоя с остър тон:

— Кейт, защо търсиш Лизи?

— Не знам, просто се надявах… — Гласът на Кейт секна.

— Кейт, кажи ми какво се е случило.

— Вчера Лизи излезе с едни наши приятели. Отидоха в „Бараката“ — едно ново заведение, за което си говорехме, че трябва да посетим.

— Къде се намира то?

— На границата между Вилидж и Сохо. Лизи останала, след като другите си тръгнали — имало някаква наистина добра група, а нали знаете колко обича да танцува тя.

— По кое време са си тръгнали останалите?

— Около два часа.

— Лизи пила ли е?

— Не много. Когато си тръгнали, била добре, но когато се събудих тази сутрин, я нямаше в апартамента и никой не я е виждал целия ден. Опитвах се да я намеря на клетъчния, но никой не вдига. Звънях на всички, за които се сетих, но никой не я е виждал.

— Обади ли се на това място, където е била снощи?

— Говорих с бармана. Каза, че Лизи останала, докато затворили в три часа, и после си тръгнала сама. Закле се, че изобщо не била пияна, всъщност почти не била пила. Просто останала до края.

Андрюс затвори очи, опитвайки се отчаяно да прецени какво трябва да предприеме. „Нека да е добре, Господи“ — помоли се той. Лизи, неочакваното бебе, родено, когато Хелън бе вече на четиридесет и пет години и двамата отдавна се бяха отказали от надеждата някога да имат второ дете.

Той нетърпеливо свали крака от възглавничката, избута я настрана, стана, отметна гъстата бяла коса от челото си и преглътна, за да активира слюнчените жлези във внезапно пресъхналата си уста.

Пиковите часове на задръстванията вече са преминали, помисли си той. Би трябвало да стигне до Гринич Вилидж за не повече от час.

„От Гринич, Кънектикът, до Гринич Вилидж“ — бе оповестила весело Лизи преди три години, когато реши да се запише в Нюйоркския университет.

— Кейт, ще започна веднага да действам — рече Андрюс. — Ще се обадя на брата на Лизи. Ще се срещнем в апартамента ти. Колко далеч от вас се намира този бар?

— Около една миля.

— Дали Лизи би взела такси?

— Времето беше хубаво. По-скоро би тръгнала пеш.

Сама по тъмните улици посред нощ, помисли си Андрюс. Опитвайки се да не позволи на гласа си да се пречупи, той каза:

— До един час съм при теб. Продължавай да звъниш на всеки, за когото се сетиш, дано някой има представа къде е Лизи.

Когато телефонът иззвъня, доктор Грог Андрюс се намираше под душа, затова реши да остави да се включи телефонният секретар. Не беше на смяна и имаше среща с дама, с която се бе запознал предишната вечер на коктейл по случай излизането на романа на един приятел. Сърдечен хирург в болницата „Ню Йорк-Презвитериън“, какъвто беше и баща му преди пенсионирането си, Грег се избърса с хавлията, влезе в спалнята си и се замисли, че в тази майска вечер бе започнало да захладнява. Отвори гардероба и избра светлосиня риза с дълги ръкави, отворена на врата, светлокафяви панталони и тъмносиньо яке.