Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 25

Това, което чувах изобщо не ми харесваше, но не казах нищо.

— Има ли други?

— Остава Джулио, градинарят. Той е стар и глух, от него не се притеснявай. Така или иначе никога не влиза в къщата. О, също и доктор Перели. Идва да види Бруно два пъти на седмица. Изпълнител е на завещанието му — стари приятели са, той също не ме обича. Доктор Перели е от онези ограничени, ужасни хора, които вярват, че всички красиви жени са неморални. Ще се чувствувам по-спокойна, ако не му се мяркаш пред очите. Ако те види, може да си извади някои заключения.

Аз се разтършувах за цигара, запалих я и изхвърлих клечката във водата.

— Звучи като че ли попадам в змийска дупка.

— А аз трябваше да живея в нея цели пет години. Всичко ще бъде наред, ако внимаваме и ще трябва да бъдем предпазливи, скъпи. Има нещо, което съм длъжна да ти кажа. Моля те, разбери ме правилно. През деня ще се налага да те третирам като слуга. Човек не може да бъде сигурен дали някой от тях не ни наблюдава. Нали няма да имаш нищо против? Когато си сам в стаята си и мога да дойда, ще бъде съвсем различно, но моля те, не се обиждай, ако не винаги се отнасям към тебе така, както бих искала. Нали няма да се обиждаш?

Това не бях очаквал и то почти ме зашемети.

— Добре — казах, макар че съвсем не бях сигурен дали е добре. — Ако трябва да бъдем чак толкова предпазливи, постъпваш правилно.

— Оценяваш ли го? — запита тя с тревога в гласа.

— Разбира се — отговорих, но отново не бях сигурен дали е така.

— Ще го компенсирам — каза тя, гледайки ме с горещия си напрегнат поглед. — Ще направя така, че да си заслужава, скъпи.

Достатъчно беше да ми каже това и да ме погледне по този начин, за да ми се стори, че всичко е наред. Тя беше навлязла в мене като болест и аз вече нямах сили да променя нищо. Усещах, че трябва да съм луд, за да понасям всичко. Стигаше да се погледна отстрани, за да видя как това момиче ме е опустошило. Виждах се как се извивам и се гърча като насекомо, забодено с карфица, но вече бях отишъл твърде далеч, за да направя каквото и да било.

— Пристанът е зад онези върби. Гледай, вече се вижда хангарът за лодките. Твоите стаи са над него.

В скалата се забелязваше двуетажна постройка с издаден напред прозорец, обърнат към езерото, а под него беше широката плъзгаща се врата на хангара. От двете страни на сградата растяха върби и засенчваха плувния басейн, изкопан в скалата. От пристанището по хълма се виеше каменно стълбище до градината на вилата.

— По този път ще идвам при теб — каза тя, сочейки стъпалата.

— В тъмнината ще е опасно.

Тя се засмя.

— Не и за мен, Дейвид. Познавам всеки сантиметър. Когато ми дойде до гуша атмосферата в къщата, винаги отивам до къщата на пристана. Сама съм я обзавела. Сигурна съм, че много ще ти хареса.