Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 23

— Какво облекло? — се поинтересувах и оставих чашата с кафе на пода.

— Ами бяло сако, униформа, когато ще караш колата … Такива неща.

Почувствувах как гърлото ми се свива и кръвта нахлува в лицето ми.

— Униформа? О, разбирам.

— Скъпи…

— Всичко е наред. Не разбрах идеята ти. Бях изтъпял. Излиза, че ще бъда като някакъв лакей, така ли?

Тя разпери ръце безпомощно.

— Добре, скъпи, да забравим всичко. Ако не можеш да направиш това за мен, когато рискувам толкова много, тогава не можем да продължаваме така.

— Всичко е наред — казах и се опитах да се усмихна. — Просто не разбрах. Но сега вече всичко ми е ясно. Е, по дяволите — това е едно стъпало по-високо — да бъдеш лакей на богат човек, отколкото неправоспособен гид в катедралата. Това е повишение.

Тя ме погледна втренчено.

— От теб зависи, Дейвид. Ако не ти харесва, не го прави. Друго не мога да измисля.

— Не се вълнувай — казах. — Сега разбирам положението, ще го направя. Освен че трябва да нося бяло сако и униформа, какви ще са другите мл задължения?

— Ще се грижиш за Бруно сутрин и вечер. Ще поддържаш колата, ще ме возиш до Милано или Лавено, когато отивам да пазарувам. Ще се грижиш и за лодката. Ако някой дойде, а това става много рядко, ще прислужваш на масата и ще сервираш напитките. По-голямата част от деня си свободен. Ще разполагаш с две хубави стаи над хангара за лодки. Там е много тихо и никой няма да те безпокои. Когато се измъкна, ще идвам при теб. През нощта е лесно и безопасно. С това се изчерпват задълженията ти, Дейвид, и ако не искаш да ги изпълняваш, моля те, кажи си и ще забравим всичко.

Изгледах я продължително. Не бях срещал жена като нея. Седнала със скръстени ръце в скута, тя ме гледаше с виолетовите си очи, пламенни като горещи въглени и ме подлудяваше.

— Мисля, че бих направил всичко за теб.

ТРЕТА ГЛАВА

От гарата се спуснах по стръмна павирана уличка, която водеше към брега на езерото. Въпреки, че минаваше седем, слънцето все още печеше силно, а по улицата се движеха открити коли и отвеждаха новопристигналите посетители в хотелите.

Зърнах Лаура, която ме очакваше. Тя седеше на сянка на кея, тъмните очила закриваха очите й, лицето й беше безизразно като лист бяла хартия.

Две селянки без шапки, облечени в черно, стояха близо до Лаура и ме изгледаха с любопитство, докато пресичах улицата. От време на време й хвърляха въпросителни погледи.

Когато ме съгледа, тя стана и тръгна към пристана. Не се усмихна, не ми махна с ръка, нито пък изглеждаше доволна, че ме вижда.

Последвах я по стъпалата към пристана, където беше закотвена шестметрова моторница от полиран махагон и с излъскани метални части.

Тя влезе в лодката и седна на седалката с възглавнички.

Двете жени в черно все още ни наблюдаваха. Приближиха и се облегнаха на парапета. Сложих двата си нови куфара в лодката и скочих до Лаура.

— Можеш ли да управляваш лодка? — запита тя безучастно.

— Да — отговорих и отвързах въжето. С дълъг прът изтласках лодката от малкото, претъпкано пристанище, докато нагазихме в дълбокото.