Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 24

— Пали се точно като кола — каза Лаура, а после тихичко прошепна: — Колко е хубаво да те видя, скъпи. Онези стари кукумявки искаха да чуят какво си казваме.

Натиснах стартера и машината се събуди. Включих на скорост, извих кормилото и отпуснах ръчната спирачка.

— Тук всеки следи всекиго — продължи тя и се облегна върху възглавниците. — След като поживееш тук, ще разбереш защо ти казах, че ще е много опасно да работиш някъде другаде освен във вилата.

Чувствувах неудобство и бях раздразнен. Огорчен бях, че не ме посрещна по-приветливо, но сега, след като ми обясни, ме доядя на себе си.

— Къде отиваме? — запитах рязко.

— Ще пресечем Лаго. Вилата се вижда оттук: онази бялата горе на хълма.

Откакто се установих в Италия бях идвал веднъж на Лаго Маджоре, магическото му очарование и красота ме завладяха. Сега, като се огледах, усетих как прелестта му отново ме обзема и киселото ми настроение се изпари.

Отляво виждах Изола Белла с класическите му градини, създадени през седемнадесети век от Боромео. Зад него в сянката беше разположен Пескатори — друг остров, където също е работил Боромео. А далеч наляво се намираха белите вили на Паланца, които Хемингуей описва в „Сбогом на оръжията“.

Точно срещу мен оттатък езерото се издигаха хълмове, покрити с дървета, в подножието им беше Ароло, малко селце с червени покриви и друго едно — Алберго.

Вилата, която Лаура ми показа, беше уединена в средната част на един хълм. Имаше вид на хубава къща с терасовидна градина с цъфнали цветя, тъмнозелени кепенци, затворени срещу слънцето и дълга веранда, засенчена от навес.

— Какво има, Дейвид? — внезапно запита Лаура.

Обърнах се и й се усмихнах.

— Побиха ме тръпки — отговорих. — Съжалявам, забравих го. Сега съм наред. Лодката е много хубава.

— Така е. Всичко, което притежава Бруно, е много хубаво — най-доброто, което може да се купи с пари. Ако има нещо, което не ни липсва, това са парите.

Отново ме побиват тръпки.

— Мога ли да спра лодката и да те целуна?

Тя се засмя.

— Не бива да го правиш. Може да ни наблюдават с бинокъл от някоя от онези вили. Тук само с това се занимават. Купи ли от Неврини всичко, което искаше?

— Повече дори, отколкото се нуждая. Но те настояваха да взема всичко.

— Ще ти потрябва, Дейвид. Можеш ли да си представиш, че това се случва с нас. Цяла нощ не спах и мислих за теб.

— И аз не успях да спя — казах, но не й признах, че мислих за съпруга й. — Разкажи ми повече за вилата: освен вие двамата кой друг живее там?

— Мария, готвачката. Внимавай с нея, Дейвид. Тя работи при Бруно от години, още преди аз да го срещна. Не ме одобрява и затова винаги ме следи. Бъди внимателен какво приказваш пред нея. Не й позволявай да започне да подозира нещо.

— Тя спи ли във вилата?

— О, не, ако беше така нямаше Да е възможно да дойдеш. Има къща в селото. Идва в седем сутринта и си тръгва в девет вечерта.

— Кой още живее там?

— Сестра Флеминг. Тя си въобразява, че Бруно ще й остави нещо в завещанието си и се отнася към него като към своя собственост. Много е любопитна и би ме злепоствила пред Бруно, само ако й се удаде случай. С нея също трябва да бъдеш предпазлив. Стаята й е съседна на тази на Бруно и вратата никога не се затваря. Днес е свободният й ден. Връща се едва във вторник сутрин. Така че в понеделник ми се налага да дежуря през деня и през нощта. В момента Мария седи при него.