Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 27

— Добър вечер — поздравих я аз. — Казвам се Дейвид Чизхолм. Синьора Фанчино ми каза, че има вечеря за мен.

Веднага забелязах тревожния й изпитателен поглед. В продължение на три-четири секунди тя ме разглеждаше и изучаваше. В погледа й уловях подозрение и страх.

— Дошли сте да се грижите за синьор Бруно ли? — запита тя.

— Не бих казал така. Само ще го местя, когато е нужно.

— Синьората не ми каза, че сте америкаец.

— А трябваше ли? — попитах и се приближих до масата, която беше сложена. — Тук ли да седна?

— Вечерята ви е във фурната — каза тя и донагласи шала си. — Синьората къде ви нареди да спите?

Въпросът беше обичаен, но аз веднага почувствувах, че за нея беше важно да знае къде ще спя.

— Ще живея в стаите над хангара за лодки — отговорих, без да я поглеждам.

— Над навеса за лодката? Тогава другият мъж трябва да си е отишъл?

Яденето ми беше телешко със спагети. Докато носех чинията към масата, казах:

— Тъкмо затова съм тук.

Тя кимна, взе едно вързопче и тежко се запъти към вратата.

— Нали много внимателно ще вдигате синьор Бруно? — запита и се вторачи твърдо в мен. — Предишният мъж не беше добър. — Тя направи сърдита гримаса. — Той непрекъснато си мислеше за други неща.

Директният й наблюдателен поглед ме раздразни.

— Ще бъда внимателен — обещах.

Тя кимна и отвори вратата. Виждах, че не й се иска да ме остави сам в кухнята и й казах:

— Е, лека нощ.

— А жена си не доведохте ли? — запита с ръка на дръжката.

— Не съм женен.

— За мъж като вас е по-добре да се оженя — отбеляза тя.

— Ще видя какво мога да направя в това отношение — усмихнах й се. — Лека нощ.

Тя е отговори на усмивката ми.

— И другият мъж не беше женен.

— Кой друг мъж?

— Белини. Той дойде преди три месеца. Един едър, грозен грубиянин. Цял ден седеше и пушеше пури. Беше много непохватен, когато повдигаше синьор Бруно. Доктор Перели каза, че трябва да си върви.

— Не желая да ви задържам. Сигурно искате да се приберете вкъщи — казах. Лека нощ.

Тя остана в колебание, после излезе от кухнята, затваряйки вратата след себе си.

Останах така, заслушан в тежките й бавни стъпки надолу по пътеката, която водеше към пътя. Когато те замряха, аз си поех дъх — дълго и бавно. Открих, че съм се изпотил, а нервите ми бяха опънати като струни на цигулка.

Имах инстинктивното усещане, че у тази стара жена има нещо повече от подозрителност: тя знаеше защо съм тук.

На верандата открих Лаура, която ме очакваше. Беше се облегнала на една мраморна колона, поддържаща богато украсения покрив над верандата и гледаше към Лаго. Когато чу стъпките ми, тя извърна глава. — Отиде ли си?

— Да — казах аз.

Тя се обърна към мен усмихната.

— Тогава ние сме сами с изключение на Бруно. Сега ще трябва да остана с него, но утре вечер ще дойда в къщата. Какво ще кажеш?

— Прекрасно, но не мислиш ли, че е опасно да живея там? Ако някой ме види, няма ли да предположи какво означавам за теб?

— Докато някой не влезе вътре, това няма значение. Радвам се, че ти харесва. Сама съм я мебелирала. Там ще бъдем щастливи за по няколко часа, нали?