Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 22

— Дейвид! Пусни ме да мина!

— Престани да театралничиш. По дяволите, ти ще останеш тук и ще помислим за това. Сега седни, нека да размисля.

Тя пребледня. Застана срещу мен със стиснати юмруци, погледът й беше обиден и гневен.

— Няма какво да мислим. Аз ти посочих единственото разрешение. Ако си толкова горд, толкова глупаво ограничен и такъв супермен, за да приемаш нещата по този начин, това е краят. Няма да остана тук нито минута повече. Била съм същинска глупачка, за да ти позволя да ме любиш. Ти ме подлуди, а сега нямаш моралната смелост да видиш нещата в истинската им светлина. — Тя повиши глас. — Когато си тръгна, си мисли колкото си искаш! Повече няма да дискутираме по този въпрос! Пусни ме да си вървя! Пусни ме!

Хванах я за раменете и я разтърсих.

— Тъкмо ти не си мислила достатъчно — казах отчаяно, — иначе нямаше да ме поставяш в такова унизително положение! Помисли само! Ще ми позволиш ли да те любя в неговата къща, почти пред очите му? Способна ли си да го направиш?

Чантата се изхлузи от ръката й, тя ме прегърна и притисна лицето ми до своето.

— Дейвид, и аз те обичам, бих ти позволила да ме любиш в неговата стая. Не разбираш ли, скъпи, той не означава нищо за мен. Омъжих се заради онова, което можех да получа от него, но оттогава страдам. Не изпитвам милост към него, така, както той не проявяваше милост към мен, докато беше здрав и се отнасяше снизходително. Не съм му вярна, защото той никога не спечели предаността ми. Аз ще пропадна, така както ти щеше да пропаднеш, когато си мислеше, че няма да ти се обадя. — Гласът й изтъня. — Не мога да преживея повторно дни като тези. Трябва да го направиш, Дейвид, или още сега край на всичко.

Отблъснах я, за да погледна побелялото й напрегнато лице. Когато устните ми докоснаха нейните, съпротивата ми се сломи.

Събудих се изведнъж и приседнах в леглото, щом усетих една ръка да докосва нежно рамото ми.

— Събуди се, Дейвид, — каза Лаура, наведена над мен. — Направих кафе. След малко трябва да тръгвам.

— Но ти си облечена! Колко е часът?

— Минава шест. Ти спеше така спокойно, че сърце не ми даваше да те събудя. Денят ще бъде прекрасен. — Тя ми подаде чаша кафе. — Вече е прекрасен ден, нали, Дейвид?

— Надявам се — казах и изведнъж си спомних какво й обещах, преди да заспя. — Надявам се, че няма да съжаляваме за това, Лаура.

— Нищо друго ие можем да направим. — Седна на леглото, хубава и прекрасна както винаги. — След мъничко трябва да тръгвам, но преди това да се уговорим. Ще дойдеш във вилата в неделя вечер. Аз ще бъда в Стреза. Там ще те посрещна и ще прекосим Лаго. В шест има влак от Милано. Тази сутрин трябва да отидеш в магазина на Нервини на улица Бокачо, там имам открита сметка. Кажи им, че ще работиш за синьор Фанчино и искаш да бъдеш добре облечен. Те знаят от какво ще имаш нужда.

— Да бъда добре облечен ли? — запитах стреснато и едва не разлях кафето си. — Какво искаш да кажеш?

— Моля те, скъпи, не ми създавай трудности, — тя успокоително сложи ръка върху моята. — Естествено, че няма да дойдеш във вилата със сегашните си дрехи. Трябва да имаш подходящо облекло.