Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 21

— Ти доста си поумувала върху това, така ли? Но ако досега е жив вече четири години, какво те кара да мислиш, че няма да живее още четири? Или смяташ, че ще чакаме още четири години или повече?

— Но, скъпи, ние почти се скарахме — каза тя печално. — Като че ли магията ми върху теб губи силата си.

— Магията ти никога няма да се развали — казах. — Съжалявам, Лаура, само че не искам да преживея отново тези последни дни. Знаеш ли какво се канех да направя преди малко, преди да вляза и да те заваря тук?

— Да, зная. Мъжете правят подобни неща, когато са обидени. Не си мисли, че си първият. — Тя изхвърли пепелта в камината. — Обеща ми да не се обаждаш.

— Зная. Съжалявам. Бях почти обезумял.

— Ако се преместиш край Лаго, ще поемеш още по-големи рискове. В случай, че не успея да се измъкна, ще ти хрумне да дойдеш във вилата. Не разбираш ли, Дейвид, така няма да стане.

— Тогава какво да правим?

Тя тихо ме изучаваше известно време.

— Има един начин.

Тогава инстинктивно разбрах, че тя е нагласила всичко, но няма да ми го съобщи, докато не изчерпя всичките си идеи и не се примиря с мисълта, че не съществува никакво друго решение освен нейното.

— Какъв е той?

— Докторът иска Бруно да прекарва деня в специална инвалидна количка — каза тя, забила поглед в скръстените си ръце. — Вечер го пренасят от количката в леглото. Сестра Флеминг не може да го вдига, затова сме наели човек, който върши това. Той се грижи също за колата и за моторницата. Получава седем хиляди лири седмично плюс пълен пансион.

— Защо ми казваш това? — запитах я остро. — Каква връзка има то с мен?

— Той напуска в края на седмицата.

Започнаха да ме обливат горещи и студени вълни. Тя все още не ме поглеждаше.

— Това е единственото сигурно решние, Дейвид.

— Разбирам. — Стараех се да владея гласа си. — Бих искал да изясним нещата докрай. Предлагаш да стана болногледач на мъжа ти, така ли да го разбирам? Всяка сутрин да го нося от леглото до стола и всяка вечер да прелъстявам жена му? И затова ще ми плащат седем хиляди лири. Всъщност, като погледнеш, предложението е прекрасно.

Тя вдигна поглед, а очите й блестяха.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— О, не, още много неща могат да се кажат. Не си представям нещо по-неприятно от това всяка сутрин да влизам в една стая и да срещам погледа на мъж, с чиято жена съм прекарал нощта. Ще бъде нещо, което ще ме накара да се чувствувам още по-пропаднал. Не само ще крада жена му, но ще живея в къщата му и ще ми се плаща с неговите пари. Страхотно примамливо предложение.

Тя кимна леко, сетне стана, отиде до скрина и взе шапката и чантата си.

— Лаура, почакай малко — казах, ставайки на крака. — Не си отивай. Още можем да поговорим.

— Не, тръгвам си. Отивам на хотел. Довиждане, Дейвид.

Застанах с гръб към вратата.

— Не разбираш ли, че тази идея е невъзможна? — запитах я аз.

— О, да, разбирам. Би ли се отместил, за да мина, моля те?

— Ще останеш тук. Ще поговорим още по въпроса.