Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 16

— Но сега не съм гладна, скъпи — рече и се наведе над мен, докосвайки с ръце голите ми гърди. — Довиждане, Дейвид.

Устните й се сляха с моите за един дълъг момент, после тя ме тласна леко назад и се изправи.

— Кога ще дойдеш пак? — попитах, държейки я за ръката.

— Искаш ли да дойда отново?

— Разбира се, толкова често, колкото ти е възможно.

— Не зная, може би следващата седмица. Ще дойда, когато успея да се измъкна.

— Ей, почакай — възразих, сядайки. — Не можеш да си тръгнеш така. Трябва да ми кажеш нещо по-определено, Лаура. В понеделник?

— Понеделник е почивният ден на сестрата.

— Тогава вторник.

— Във вторник му чета.

— Тогава кога?

— Не зная. Днес не ми беше лесно да дойда. Дейвид, през последните четири години живях като отшелница, разбираш ли? Не е допустимо изведнъж да тръгна от вилата, без да имам някакво солидно извинение. Не мога много често да оставам до толкова късно.

— Но, по дяволите! А с мене какво ще стане? Трябва скоро пак да се видим. А следобед не можеш ли да идваш? Между два и пет тук е тихо. Ела следващата сряда.

— Ще се опитам, Дейвид, но не ми е възможно да ти обещая. Забрави ли какво ми каза?

— Какво съм ти казал?

— Каза ми да не бъда толкова сигурна, че той няма да разбере. Спомням си всяка дума, която ти произнесе. Той може да загрее много бързо. А ти вероятно ще се издадеш. Това няма да му е много приятно, нали?

— Защо ми го напомняш? — запитах рязко. — Искаш да подчертаеш колко съм непочтен ли?

— Не бъди глупав, Дейвид. Няма нищо непочтено, когато двама души се влюбят един в друг. Аз само се опитвам да ти покажа, че трябва да бъдем много внимателни, ако искаме да не го засегнем.

— Тогава ще трябва да чакам, докато отново можеш да дойдеш.

— Няма друг начин. Запомни, че през цялото време, докато не се виждаме, аз ще мисля за теб. — Тя ме докосна по лицето. — А навярно тези кратки два часа са означавали повече за мен отколкото за теб. — Отвори чантата ой и извади лист хартия. — Какъв е, телефонният ти номер?

Дадох й го.

— Ще ти позвъня, когато мога да дойда. И слушай, Дейвид, моля те, не ми звъни. Има още един телефон в неговата стая, а сестрата е много любопитна. Може да ни чуе. Обещаваш ли, че няма да ми се обаждаш?

— Обещавам. Но нали ще се опиташ да дойдеш скоро?

— Разбира се. А сега трябва да изчезвам. Довиждане, скъпи.

— Почакай! Забрави брошката. — Скочих от леглото, отидох до чекмеджето на масата и я извадих. — Щеше да бъде много смешно, ако отново я забравеше.

Тя я пусна в чантата си.

— Целуни ме, Дейвид.

Взех я в обятията си и я целунах страстно. Държах я така известно време, след това тя се освободи, леко задъхана.

— О, скъпи, ти си великолепен любовник. Как ми се иска да можех да остана още мъничко! Мисли за мен, Дейвид — тя се изплъзна от прегръдката ми, отвори вратата и изтича по коридора.

Последваха дни на очакване. Не разчитах да ми се обади до понеделник, така че съботата и неделята минаха много спокойно. И двата дни работих, в неделя имах късмет да развеждам една група от десет души, които ме наеха за целия ден, за да отидем с две коли до височините край Милано. Този ден спечелих пет хиляди лири.