Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 17

Когато се събудих в понеделник, си казах, че през деня сигурно ще ми се обади. Щеше да ми каже, че ще дойде в четвъртък или в петък, така че цялата седмица щях да имам какво да очаквам.

След това се сетих, че тя не каза кога ще позвъни. А ако се обади, докато ме няма? Хазайката ми е стара пияница и никога не запомня никакво съобщение, тя дори може и да не отговори на телефона.

Тази неочаквана пречка ме обезпокои. След като си помислих, реших, че няма да се обади до десет часа. Можех да изляза, да си купя някаква храна, а след това да чакам, докато позвъни. Имах пет хиляди лири в джоба, така че нямаше нужда да ходя на работа. Всъщност исках да съм в стаята си и да мисля за нея. Всяка минута щеше да бъде изпълнена с напрегнато очакване.

Станах, избръснах се, облякох се и излязох. Купих хляб, сирене, наденички, бутилка розе и два вестника. Върнах се обратно в стаята си малко след девет.

Прочетох вестниците, взех една тетрадка със записки и се опитах да се съсредоточа върху нова глава от книгата си, но мисълта ми оставаше заета от Лаура. Скоро отместих настрана тетрадката.

Вече беше единадесет и половина. Всеки момент щеше да позвъни.

Но тя не се обади.

Минутите прерасваха в часове. Телефонът звъня три пъти — всеки път за някой друг от къщата. В три часа вече бях готов да излазя по някоя стена.

Останах в мрачната стаичка до късно през нощта и когато заспах във фотьойла си в един без двайсет, все още нямаше вест от нея.

Не се обади нито във вторник, нито в сряда. През цялото време стоях в стаята си и чаках.

Така бях намразил Бруно Фанчино, както никого не съм мразил през живота си. Вече се радвах, че е безпомощен и не може да говори. Наричах го с всички неприлични думи, които ми идваха наум. Надявах се да умре, дори се молех за смъртта му.

В четвъртък сутрин все още седях във фотьойла и чаках. През последните два дни не се бръснех и почти не спях. Бях в убийствено настроение, нервите ми бяха изопнати до краен предел, най-слабият звук направо ме измъчваше.

Около обяд, когато беше най-горещо, телефонът иззвъня.

Едва не изкъртих вратата, изтичах като побъркан до телефонната кабина.

— Ало? — извиках, притискайки слушалката до ухото си. — Кой е?

Мъжки глас каза:

— Мога ли да говоря със синьора Лучили?

Тряснах слушалката върху вилката и се озъбих на апарата, който ме подлудяваше. Когато звънна отново я грабнах и изпсувах мъжа от другата страна на линията. Хвърлих слушалката и влетях в стаята си.

До прозореца беше застанал Джузепе с изплашено изражение върху впиянченото си лице.

— Какво искаш? — изкрещях. — Какво правиш тук?

— По-спокойно, Дейвид — каза той. — Какво се е случило? Да не си болен?

— Изчезвай! Върви по дяволите!

— По-спокойно, бедното ми момче — започна той. — Какво ти се е случило, че изглеждаш така? Седни и ми разкажи. Няколко дни не съм те виждал и не предполагах, че ще те намеря в това състояние.

— Не искам да ти разказвам — казах. — Изчезвай!

— Не мога да те оставя така. Сигурно има нещо, което бих могъл да направя за теб. Имаш ли нужда от пари?