Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 18

— Нищо не искам. Ще си тръгнеш ли?

Той стисна белите си изкуствени зъби и капилярите на зачервения му нос станаха тъмночервени.

— Вероятно е жена? — запита той. — Моля те, послушай ме, нито една жена не заслужава …

Отидох до него и го хванах за реверите.

— Какво знаеш ти за жените, пияндур, стара отрепка? Не ми говори за жени! Изчезвай, преди да съм те изхвърлил!

Блъснах го толкова силно към вратата, че едва не падна.

— Но аз съм твой приятел, Дейвид — заоплаква се той, хващайки се за вратата, за да запази равновесие. — Искам да ти помогна.

Изблъсках го от стаята и затръшнах вратата под носа му. След това грабнах една бутилка с вино и я запратих в камината с всичка сила. Бутилката се пръсна и из стаята се разхвърчаха стъкълца подобно шрапнел, червеното вино изцапа стената с петна като от кръв.

Беше четвъртък.

И в петък тя не се обади. Чаках до около шест часа. После отидох до телефона и набрах номера й.

Стоях в задушната кабина, слушах бръмченето по линията, а сърцето ми биеше до полуда. Телефонът показа признаци на живот и женски глас каза:

— Домът на синьор Фанчино. На телефона сестра Флеминг.

Останах като закован, слухът ми беше изострен и се опитваше да долови всеки звук, който би ми показал, че Лаура е в стаята, но не се чу нищо друго, освен лекото дишане на сестрата и слабото шумолене на колосаната й престилка.

— Кой е, моля? — запита вече по-остро.

Много бавно и неохотно затворих.

Тръгнах по коридора към стаята си. Чувствувах се така, сякаш водя битка и съм заел най-лошото укритие. Тогава разбрах, че за мен тя означава повече от всичко друго на света. Тя бе заразила кръвта ми като вирус и това очакване сломи и последните сили, които ми бяха останали. От години живеех несретно и се самозаблуждавах, че някой ден това ще свърши, че ще направя нещо значително, а сега разбрах, че никога няма да се измъкна от блатото. Видях как бъдещето се пръсва пред очите ми като сапунен мехур и то само защото една жена с меден цвят на косата и фигура, която може да подлуди всеки мъж, не вдигна телефонната слушалка и не ми позвъни.

Както стоях пред вратата си с ръка на дръжката, реших да постъпя като всички слабовати, безгръбначни, мекушави пройдохи, получили удар, който ги поваля по гръб. Реших да изляза, да се напия и след това да отида при някоя уличница.

Отворих вратата и влязох в мрачната малка стая.

Лаура седеше на облегалката на фотьойла, със скръстени на скута си ръце. Полите на строгата й синя ленена рокля бяха добре изпънати над колнете.

Телефонът в края на коридора започна да звъни настоятелно — пронизителен звук, който допреди малко щеше да ме накара да побягна, за да отговоря. Но вече едва ли го чувах. Изведнъж той престана да бъде провокиращ тиранин, способен да спре биенето на сърцето ми и да ме превърне в задъхан безмозъчен тъпак. Сега не беше нищо друго, освен някакъв външен шум, анонимен като непознат по улицата.

Облегнах се на вратата и я загледах.

— Съжалявам, Дейвид. Не можах да направя нищо. Толкова много исках да ти се обадя, но телефона го пазят така грижливо. Знаех, че ще чакаш, че ще страдаш, както и аз страдах. Този следобед не издържах повече. Казах, че отивам да се разходя около Лаго. Когато пристигнах в Милано, телефонирах на сестрата, че колата има повреда и съм изпаднала в безизходица.