Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 15

Отстъпих и тя мина покрай мен.

— Ето тук — посочих, отваряйки вратата на стаята си. — Страхувам се, че не е нищо особено.

Тя влезе в стаята и спря, оглеждайки се наоколо, после свали слънчевите си очила и се обърна усмихната към мен.

— Разкрасил си я, нали?

— Приятелите ми бяха щедри. — Затворих вратата. Чак тогава осъзнах колко малка е стаята. — Трудно ли ме намери?

— О, не. Имаше времена, когато ходех в Скалата всяка седмица.

Тя свали шапката си и я сложи заедно с чантата върху скрина. След това отиде до огледалото над камината, разпусна косата си и леко я вдигна с белите си тънки пръсти.

Стоях и я гледах, като не вярвах, че тя действително е тук.

— Когато вятърът духа откъм операта, лежа и слушам музиката — казах.

Тя се обърна засмяна.

— Естествено катедралите и музиката си подхождат, нали? Как върви книгата?

— Отдавна не съм работил по нея. Понякога в продължение на седмици не пиша.

Осъзнавах, че съм ужасно скован и официален, но нищо не можех да направя. След като тя беше тук, толкова близо до мен, изведнъж ме обзе безпокойство и смущение.

— Това ли е ръкописът? — Тя отиде до масата. — Може ли да хвърля един поглед?

— Щом искаш.

Тя разтвори ръкописа напосоки и прочете една страница със ситно изписани букви.

— Колко хубав почерк имаш. Толкова е стегнат и толкова много си изписал.

— Дори не съм стигнал до половината.

— Нищо чудно, че ти отнема много време.

Последва дълга пауза. Тишината ме потискаше.

Имах внезапното усещане, че срещата ни няма да е успешна. Бях така напрегнат, че ми се прииска да не беше идвала.

— Може би ще искаш сандвич? — запитах, чувствувайки колко безнадеждно грубо звучаха думите ми. — Не си ли гладна?

Тя затвори ръкописа и се обърна. От погледа й кръвта започна да пулсира в слепоочията ми.

— Гладна ли? Да, гладна съм, Дейвид. Гладна съм през последните четири години.

Часовникът на църквата удари девет, когато тя изведнъж се раздвижи и се отдръпна от мен.

— Налага се да тръгвам, Дейвид. Трябва да се върна до единадесет.

— Остани още малко. Не можеш ли да се обадиш по телефона?

— Не. Казах, че ще се върна до единадесет.

Вече беше седнала на края на леглото. В тъмнината успях да забележа, че започва да се облича. Движенията й бяха много бързи. Когато се опитах да стана, тя се обади:

— Не ставай, скъпи. Моля те, остани си в леглото. Няма място за двама ни.

— Как ще се прибереш? — запитах.

— Оставих колата си край парка нагоре по улицата. Ако бързам, мога да стигна за час и половина.

— Нали ще внимаваш?

Тя се засмя.

— Толкова ли съм ти скъпа сега, Дейвид?

Почувствувах как гърлото ми се стяга.

— Да, повече от който и да е друг в живота ми.

— Радвам се. Съжаляваш ли за това, което се случи?

— Не, а ти?

— Малко. Винаги има усложнения и сърдечни болки, когато си намериш нова любов.

— Да, но има и компенсации.

Тя приглади роклята около ханша си, след това се обърна, сложи шапката и взе чантата си.

— Стой си там, Дейвид, мога да изляза и сама.

— Ама че работа — казах и се засмях. — Ти не хапна нищо, а бях приготвил толкова неща.

Тя пристъпи и седна на леглото.