Читать «Смърт край Лаго Маджоре» онлайн - страница 14

— Прекрасна е, но аз не продавам брошката. Ако беше моя, не бих се колебал, но тя не е и няма какво повече да говорим.

Торчи ме погледна тъжно.

— Страхувам се, че синьората ви е направила много силно впечатление. Това е лошо. Мъжете не бива да се омагьосват от жени.

— Точка по въпроса, Торчи.

— Смятам, че някога ще съжалявате за решението си — каза той, вдигайки пълните си рамене. — Мъж, който поставя една жена над парите, си търси белята. Ще се моля за вас.

— О, върви по дяволите! — избухнах, изгубил търпение. Ядосах се, защото той изричаше неща, които се въртяха в главата ми още откакто й се обадих по телефона.

— Ще накарам и Симона да се моли за вас — каза Торчи с тихо достойнство и си тръгна през площада с клюмнала глава и приведени рамене.

На масата до прозореца ми имаше саксия с медночервена беговия. Репродукцията на Ботичели беше прибрана под леглото. От Филипо взех на заем покривка за масата в синьо и червено, синя копринена кувертюра за леглото — от Умберто и много хубав персийски килим от Джузепе.

Стаята ми стана неузнаваема. Разбира се, тапетите си оставаха отвратителни, но мизерията на стаята не си личеше така очебийно, сега от нея не можех да се срамувам.

Бях купил две бутилки вино саселла и помолих Пиеро да ми направи десетина сандвича с различен пълнеж. Той много предвидливо ми даде две чаши и две чинии, а в последната минута настоя да приема половин бутилка коняк, която, каза той, щяла да бъде завършек на вечерята и по тази причина трябвало да я имам.

Бях изчистил и изгладил костюма си, купих и чифт обувки втора употреба, след като си заложих часовника. Вече нямаше какво да правя, освен да чакам. Като протегнех глава през прозореца, виждах часовника на църквата в края на уличката. Беше седем без пет… Запалих цигара и за шести път пренаредих бутилките върху масата и оправих една гънка на кувертюрата. Устата ми пресъхна, сърцето ми биеше лудо, въздух не ми достигаше. От три дни тя се беше настанила в съзнанието ми и сега, когато щеше да дойде, приливът на чувства ме задушаваше.

Наложих си да седна във фотьойла, докато пушех. Дърпах така силно, че цигарата изгори езика ми и аз ядосано я изгасих, преди да съм я допушил.

Когато ставах да си взема друга цигара, чух почукване на външната врата. За една кратка секунда замръзнах със стиснати юмруци, задържах дъха си, а после бързо тръгнах по коридора, за да отворя вратата. Лаура Фанчино стоеше на улицата и ме гледаше. Беше облечена в строга синя ленена рокля, с голяма, сламена шапка, която закриваше част от лицето й. Носеше тъмнозелените слънчеви очила. Стоеше и ме гледаше безизразно с невидимите си очи, с ръце, кръстосани върху чантата, която държеше отпред.

— Здравей, Дейвид — каза тя. — Не съм ли точна?

— Да, изключително точна си — казах дрезгаво. — Няма ли да влезеш?