Читать «Цуамоно» онлайн - страница 200

— Любовта си — отвърна госпожа Янагисава. Устните й се извиха в потайна усмивка; тя въздъхна доволно. Рейко видя, че подозренията й се потвърждаваха. Дворцовият управител се бе възползвал от страстта, която съпругата му изпитваше към него, и й бе обещал отплата за престъплението. След като го бе отървала от врага му, той я бе възнаградил, като бе спал с нея, откликвайки на най-пламенните й копнежи.

— Аз се предреших като Госечи. Пуснах си косите — обясни госпожа Янагисава, поглаждайки черните кичури, който падаха свободно върху гърдите й. — Облякох пъстри и красиви дрехи като онези, които носи Госечи. Покрих главата си с шал. Взех кинжала, който ми даде съпругът ми.

Пръстите й се сключиха около дръжката на въображаемото оръжие.

— Защо взе Кикуко със себе си? — попита Рейко.

Чертите на госпожа Янагисава помръкнаха от чувство за вина. Макар и да не се вълнуваше, че бе убила човек, тя чувстваше, че бе постъпила лошо, водейки със себе си дъщеря си на такава задача.

— Напоследък Кикуко бе много своенравна. Когато се опитвах да изляза от къщи, тя почваше да пищи и се вкопчваше в мен. Не ме пускаше. Нямах друг избор, освен да я взема.

Госпожа Янагисава разкърши рамене, отърсвайки се от вината си, че бе лишена от майчинска отговорност.

— Откараха ни с паланкин до „Знака на заслеплението“. Когато пристигнахме, казах на носачите да ме изчакат на известно разстояние надолу по улицата. Наредих на Кикуко да стои в паланкина и да пази тишина. Тя помисли, че е игра. Оставих я и бързешком се отправих към „Знака на заслеплението“.

Госпожа Янагисава се движеше из стаята като в транс, следвайки пътя, по който, изпратена със специално поръчение от дворцовия управител, бе минала онази нощ.

— В къщата имаше и други хора… чувах ги по стаите. Но вратите бяха затворени. Коридорът беше празен. Никой не ме видя. Отидох до стаята, в която, както ми бе обяснил съпругът ми, се срещали Госечи и Дакуемон, и влязох. Покрих фенера с кърпа, за да настане сумрак в стаята. Свалих си наметалото, но останах с шала на главата. После седнах на леглото и зачаках Дакуемон. Взех да се притеснявам, че нещо ще се обърка — тя потръпна, за момент загубила хладнокръвие. — Бях готова всеки миг да стана и да избягам от къщата.

В съзнанието на Рейко изникна образът на госпожа Янагисава — сгушена в шала си, връхлетяна в последния момент от тревожност, с треперещ в ръцете й кинжал.

— Но бях дала обещание на съпруга си. И бе твърде късно да се откажа. Той вече идваше по коридора. Влезе в стаята и каза: „Ето ме“. Звучеше щастлив, защото ме мислеше за Госечи. Аз не отговорих. Молех се за смелост и сила. Той коленичи до мен на леглото й и попита: „Защо си толкова мълчалива? Не се ли радваш да ме видиш?“ Аз се обърнах към него, събрала сетни сили да извърша онова, което трябваше. Той махна шала от главата ми, преди да успея да го спра — в очите й сякаш се отрази образът на Дакуемон, изненадан, че вместо любимата си вижда една непозната. — Той възкликна: „Коя си ти? Какво търсиш тук?“ В този миг забих кинжала в гърдите му. Дакуемон отвори уста да каже нещо, но не произнесе нито звук. Кинжалът бе потънал в гърдите му. Видях, че той разбра, че бе изигран. Обзе го ярост. Но в следващия миг очите му угаснаха и той се строполи върху мен. Беше мъртъв.