Читать «Не питай!» онлайн - страница 86

Видях я да се отдалечава бързо от тълпата на булеварда. Ускорих крачка и я настигнах.

— Соня!

Наоколо имаше само няколко души, които не ни обърнаха никакво внимание. Тя се втренчи в мен.

— Какво искаш?

Не за тази Соня бях мечтал. Погледът й беше враждебен, в очите й имаше страх.

— Соня! — повторих аз и спрях край нея. — Аз… Не успях да продължа.

— Остави ме на мира! — каза тя с твърда решителност. — Не искам да имам нищо общо с теб! Остави ме намира!

— Слушай, не се тревожи заради онзи глупак, Маклин. Аз съм личен секретар на Джон Фергюсън. Няма нужда да се съобразявам с някакви глупави правила. Ако те поканя на вечеря, няма никакъв проблем да…

— За теб може и да няма проблем, Джери — каза тя троснато. — А сега ти ме изслушай! Получих тази работа с цената на невероятни усилия! Аз също съм секретарка на мистър Фергюсън, но мистър Маклин ми каза, че ако се сближа с теб или с друг служител на корпорацията, ще бъда уволнена. А сега си върви. Не смятам да изгубя работата си заради който и да било мъж! Ако не ме оставиш на мира, ще се оплача на мистър Маклин.

Тя се обърна и си тръгна, а аз останах загледан в гърба й.

— Серт, а? — чух зад себе си добре познат глас. Обърнах се и видях Мацо, който ме гледаше с маймунската си усмивка.

— Жените са истински ад — продължи той, — но тази говори разумно. Тя има хубава работа, Джери. Помисли за нея, не за себе си.

Изгледах го зяпнал от учудване. Не очаквах да чуя от него подобно нещо.

— Хайде да отидем да пийнем нещо — предложи той.

Тогава си спомних, че пред мен стои убиецът на Лорета.

— Върви на майната си! Ти и пиенето ти! — казах аз, блъснах го настрани и тръгнах към колата.

Седнах зад кормилото и се помъчих да овладея яда и разочарованието си. Най-накрая успях. За Соня повече и дума не можеше да става. Предполагах, че се чувства не по-малко самотна от мен и че прие поканата ми с удоволствие, само че Маклин й беше показал червен светофар. Горчивата истина беше, че едва ли за нея представлявах нещо повече от обикновена възможност да прекара приятна вечер в града.

Така че, сега трябваше да реша какво ще правя тази вечер. В този ужасен град не познавах никого. Помислих си за самотната къща край морето. Струваше ми се немислимо да се върна там. Също така немислимо беше да отида в някой ресторант и да вечерям сам. Спомних си за хората, на които бих могъл да се обадя, ако бях в Холивуд — напоследък ги бях зарязал, а също и те мен, защото нямах никакви пари, но веднага щяха да дотичат, ако разберяха, че печеля по сто хиляди на година.

Скоро забравих тази мисъл. Тези така наречени приятели не струваха пукната пара.

Останах на мястото си съвсем оклюмал, когато изведнъж ми хрумна една идея. Трябваше да си намеря някакво занимание, за да не се побъркам от самотата. Защо да не опиша подробно всичко, което се беше случило, след като ми се обади Лиз Мартин, секретарката на Лу Пренц, за да ми каже, че за мен има работа?

Това щеше да ми помогне да забравя самотата в къщата край морето. Щях да опиша страховитата история за това, как станах двойник на Джон Мерил Фергюсън, за смъртта на Лари Едуардс, Чарлс Дювайн и Лорета, за мисис Хариет и нейния пудел, за Мацо и Дюран. Щях да напиша всичко това като роман с променени имена на хора и места. Единственият, който щях да нарека с истинското му име, щеше да бъде Лу Пренц. Знаех, че за него ще бъде истинско удоволствие да се види като герой от книга.