Читать «Не питай!» онлайн - страница 5

Фоайето както обикновено беше пълно с хора, които се шляеха насам-натам и се поздравяваха — мъжете, облечени във вечерни костюми, а жените — с боядисани в цветовете на войната лица. Никой не ми обърна никакво внимание, когато прекосих фоайето, за да отида до щанда за вестници. Старата сладурана, която продаваше зад него още от отварянето на хотела, ми се усмихна.

— Здравейте, мистър Стивънс! Не съм ви виждала от толкова време! В чужбина ли бяхте?

Е, поне някой ме помнеше.

— Във Франция — излъгах аз. — Как си?

— Средна работа. Остаряваме. А вие, мистър Стивънс?

— Добре съм. Дай ми „Нюзуик“, сладурче.

Тя заскимтя от удоволствие. Колко лесно е да зарадваш хората, които нямат пари и слава! Подаде ми списанието и аз платих. След това, понеже знаех, че може да ме наблюдават, й се усмихнах с най-очарователната си усмивка, казах й, че изглежда по-млада от последния път, когато я бях виждал и я оставих направо замаяна от радост. Отправих се бавно през тълпата към бара. Устоях на изкушението да се огледам и да се опитам да позная мистър Дюран. Само се надявах да е там и да наблюдава изпълнението ми.

Заведението беше претъпкано. Трябваше да си проправям път между дебелите ухаещи жени и дебелите шкембести мъже, за да стигна до целта си.

Йо-Йо, чернокожият барман, приготвяше някакви коктейли. Доста беше надебелял, откакто го бях видял за последен път. Той ме погледна бегло, след това продължително и накрая ми се усмихна.

— Здрасти, мистър Стивънс. Ей сега ще дойда. Аз подпрях лакти на бара. Още един ме помнеше. Когато Йо-Йо най-накрая дойде при мен, аз си поръчах сухо мартини.

— Отдавна не сте идвали, мистър Стивънс — каза той и протегна ръка към шейкъра. — Забравихме си физиономиите.

— Аха. Знаеш как са нещата. — Не му пробутах дивотията за Париж, защото Йо-Йо разбираше от такива работи.

— Така е. Един идва, друг си отива, какво можеш да направиш? — Имаше ли съчувствие в погледа му? — Както и да е. Радвам се да ви видя отново.

Той ми наля питието и забърза към някаква компания, която роптаеше, че вече няма какво да пие.

Изведнъж се почувствах много добре. Бяха минали месеци, преди някой да ми каже, че му е приятно да ме види.

Чудех се дали изпълнението ми с Йо-Йо е било достатъчно дълго. С чаша в ръка аз се огледах наоколо, но тълпата беше толкова гъста, че изобщо не успях да разбера дали сред хората има някой, който прилича на мистър Дюран — така, както ми го описа Лу. Отпих от чашата и прегледах списанието. Когато Йо-Йо свърши, му махнах да дойде.

— Дай ми пакет „Честърфийлд“, моля те.

— Веднага, мистър Стивънс. — Той ми подаде цигарите. — Харесва ли ви питието?

— Чудесно е. Никой не може да прави сухо мартини като теб.

Йо-Йо се ухили.

— Е, доста питиета съм направил през живота си.

— Бързам. Искам да ти платя веднага — и сложих десет долара на бара.

Йо-Йо ми върна рестото, а аз бутнах към него четвърт долар.

— Надявам се да ви видя пак, мистър Стивънс — каза той и отиде да приготвя други коктейли.