Читать «Не питай!» онлайн - страница 7

Усетих, че се е втренчила в мен и отместих поглед. Въпреки че вече не я гледах, пак чувствах, че ме зяпа.

По дяволите! Нима тази самотница си беше въобразила нещо? Изглежда беше, защото стана от креслото, взе пудела и дойде при мен.

— Вие трябва да сте мистър Джери Стивънс! — възкликна тя, след като застана до стола ми.

„Боже мили!“ — помислих си аз докато ставах. Само това ми липсваше сега! Показах й чаровната си усмивка.

— Мистър Стивънс! Не искам да ви безпокоя, но просто трябва да ви кажа колко ми хареса изпълнението ви в „Шерифът от ранчо Хикс“!

Ако имаше класация за смърдящи филми, „Шерифът от ранчо Хикс“ щеше да обере всички оскари. Отново си залепих чаровната усмивка.

— Много мило от ваша страна, мадам. Благодаря ви.

— Следя с интерес всичките ви филми, мистър Стивънс — продължи тя. — Вие имате забележителен талант.

Талант? Стори ми се, че чух магарешкия смях на Лу.

Погледнах я в очите и леко се стреснах.

Тази жена не беше съвсем като обикновените хотелски самотници. В тъмносините й очи имаше стоманен оттенък, а устните й бяха тънки като лист хартия.

— Благодаря — казах аз, защото не знаех какво друго мога да кажа.

Тя продължаваше да ме гледа усмихната.

— Тъкмо се канех да вечерям. Чудех се дали не бихте дошли с мен? — Тя замълча за миг и продължи:

О, мистър Стивънс! Бъдете мой гост! Ще ми доставите такова голямо удоволствие! — Направи още една пауза, видя, че се колебая и добави: — Толкова бих искала да ми разкажете за вашата работа… Но може би вече сте вечеряли?

Вечерял! За последен път бях ял някъде по обяд — един мазен хамбургер! Бях обезумял от глад.

Въпреки това се колебаех. Бяха минали около четиридесет минути. Мистър Дюран имаше достатъчно време, за да ми се обади. Тази старица очевидно беше фрашкана с мангизи. Бъдете мой гост! Не можех да устоя на такава покана. Мисълта за голямата сочна пържола и купчината пържени картофки изпълни устата ми със слюнка.

— О, с удоволствие. Благодаря ви.

Тя плесна с ръце.

— Толкова се радвам! Не мислех, че… — Усмихна се. — Хайде да тръгваме тогава. Обожавам уестърните! Сигурна съм, че ще ми разкажете как се снимат. Трябва да има толкова много интересни трикове!

Старицата тръгна към изхода. Аз се изненадах. Бях си помислил, че ще вечеряме в ресторанта на хотела, но тя продължаваше да върви. Последвах я.

Вън на стъпалата портиерът вдигна шапката си и й се поклони, след което подсвирна. Почти веднага от тъмнината се появи един тъмносин ролс-ройс „Силвър Клауд“. Един японец със сива униформа излезе и отвори вратата.

— Има един приятен малък ресторант… — каза старицата. — Сигурно го знаете… „Бенбоу“. Ще се отегчите ли, ако вечеряме в него?

„Бенбоу“! Никога не бях ходил там, но бях чувал за него. Най-добрият ресторант в цялата околност. Дори в охолните си дни не се осмелявах да погледна ценоразписа му!

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя се качи в колата. Малко замаян, но освободен от тъмния облак на отчаянието, който вече се бе разсеял, аз се настаних удобно на седалката до нея.