Читать «Не питай!» онлайн - страница 3

— Не знам точно каква е работата, но инстинктът ми подсказва, че в нея има доста пари. — Той чукна с пръст клюнестия си нос. — Естествено, ако я дадат на теб.

— Сигурно си преял на обяд — констатирах аз. — Имам чувството, че бълнуваш.

— Престани да ми губиш времето! Млъкни и слушай!

И аз започнах да слушам.

В десет часа сутринта в офиса му го посетил някакъв човек, който се представил като Джоузеф Дюран. Направил му много силно впечатление. Бил на около четиридесет, добре нахранен, мургав и загладен. Бил облечен с безупречен костюм, какъвто може да се купи само срещу много пари. Носел черни обувки от гущерова кожа и вратовръзка от Пиер Карден. Лу забелязваше такива подробности. Изобщо, от този човек лъхал ароматът на богатството.

Мистър Дюран му казал, че иска да наеме някой актьор без ангажименти. Разбрал, след като се поинтересувал тук и там, че мистър Пренц се занимава именно с безработни актьори.

Лу му се усмихнал с мазната си усмивка и му казал, че има и много други клиенти, които печелят добри пари в киното и телевизията.

Мистър Дюран махнал с ръка при тази очевидна лъжа и помолил да му покажат снимки на свободните в момента актьори, които желаят да получат ангажимент.

Лу му обяснил, че притежава четиристотин фотографии на актьори, които, за жалост, в момента почиват.

— Ще ги прегледам — отговорил Дюран.

— Четиристотин снимки? Може би ще е по-лесно, ако ми кажете какъв човек горе-долу ви трябва… След това ще пусна данните в компютъра (Лиз Мартин) и ще ви предоставя подборка.

Дюран кимнал одобрително.

— Трябва ми мъж между тридесет и пет и четиридесет и петгодишна възраст — обяснил той. — Трябва да е поне един и осемдесет висок… ръстът в случая е много съществен. Трябва да е слаб, не повече от осемдесет килограма, да умее да кара кола, да язди кон и да плува добре. Не искам да е някой от онези нафукани актьорчета, които се мислят за богове.

В папките си Лу имал само петима безработни колеги, които едва бегло отговаряли на тези изисквания, и освен това се смятали за супер богове. Устроил му голямо представление докато му показвал снимките. Дюран ги оглеждал внимателно.

Лу ми се усмихна с мазната си усмивка.

— Спря се на теб, Джери. Но преди да те ангажира иска да те види.

— А за каква работа става дума? — попитах аз. — И кой е той? Търсач на таланти ли?

— Съмнявам се — сви рамене Лу. — Държеше се потайно. Знам само едно… Че смърди на мангизи и че двамата с теб имаме остра нужда от тях… Прав ли съм?

— Не питай — казах аз, изпълнен с чувства.

— О’кей. Довечера, точно в десет и половина, ще влезеш във фоайето на хотел „Плаза“. След това ще отидеш до вестникарския щанд и ще купиш списание „Нюзуик“. После ще влезеш в бара и ще си поръчаш сухо мартини. Ще започнеш да преглеждаш списанието, ще размениш няколко думи с бармана и след като си изпиеш питието, ще се върнеш във фоайето. Не прави нищо от тези неща през куп за грош. Ще те наблюдават. Мистър Дюран иска да види как се държиш, как ходиш, какви са маниерите ти. Ще седнеш във фоайето. Ако Дюран е доволен, ще дойде при теб. Ако се издъниш, няма да дойде, а ти ще изчакаш половин час и ще забравиш, че си ходил там. Е, това е. Всичко зависи от теб.