Читать «Не питай!» онлайн - страница 4

— И нямаш представа какво иска, така ли?

— Никаква.

— За пари не стана ли въпрос?

— Не стана. Това е само проба, Джери. Всичко зависи от теб.

Замислих се. Стори ми се доста странно, но все пак можеше да се окаже някаква работа.

— И имаше вид на богат?

— Просто вони на мангизи.

— Е, добре. Нищо не губя. Ще отида на срещата. Лу пусна в действие мазната си усмивка:

— И не забравяй, дръж се кротко. Този тип знае какво иска.

— Да се държа кротко? Това значи винаги да казвам „да“, така ли?

— Бързо схващаш, Джери. Точно това значи.

— Ами ако ме наеме? Как ще се разберем с плащането? Ти ли ще се занимаваш с това?

Малките очички на Лу станаха ледени.

— Ако заговори за пари, кажи му да се обърне към мен. Аз съм твой импресарио, нали така?

— Така изглежда. Друг нямам. — Пуснах в действие една момчешка усмивка, но без искреността. — Добре, ще бъда там навреме. — Млъкнах за малко и добавих: — Лу, има още една малка подробност, която трябва да уредим, преди да те оставя отново да се отдадеш на къртовския си труд… Ще отида до „Плаза“. Ще купя списание „Нюзуик“. Ще поръчам мартини… нали така? Той ме гледаше подозрително.

— Това трябва да направиш.

Аз пуснах още по-широка момчешка усмивка.

— Ас какво?

Лу се втренчи в мен.

— Не те разбирам.

— Хайде да погледнем жестоките факти в очите. Аз съм гол като пушка. Дори трябваше да дойда пеша до скапания ти офис. Даже и колата си продадох.

Лу се изпъна назад в стола си и изпъшка:

— Невъзможно! Дадох ти…

— Това беше преди шест месеца, Лу. Сега имам точно един долар и двадесет цента.

Той затвори очи и изпусна тихо стенание. Виждах, че се бори със себе си. Най-накрая отвори очи, извади двадесетдоларова банкнота от добре натъпканото си портмоне и я сложи на бюрото отпред, сякаш беше направена от китайски порцелан.

Когато протегнах ръка, за да я взема, той каза:

— И гледай да получиш тази работа, Джери! За последен път ти давам пари! Ако не я получиш, повече не ми се мяркай пред очите. Ясно ли е?

Аз мушнах банкнотата в празния си портфейл.

— Винаги съм смятал, че имаш златно сърце, Лу. Ще разказвам на внуците си колко щедър си бил. Малките копеленца ще си изплачат очите от умиление.

Лу изсумтя.

— Сега ми дължиш петстотин двадесет и три долара, плюс двадесет и пет процента лихва. Върви си.

Излязох в приемната, където двама опърпани застаряващи мъже чакаха, за да се срещнат с Лу. Видът им беше потискащ, но все пак успях да се усмихна лъчезарно на Лиз. Тръгнах по улицата. Докато крачех към мизерния си апартамент, се надявах, както никога не се бях надявал дотогава, че тази вечер най-накрая ще направя пробива, от който толкова имах нужда.

* * *

Когато влязох във фоайето на хотел „Плаза“, стенният часовник показваше точно 10,30.

В по-добрите дни често бях посещавал този хотел, бях ползвал бара и ресторанта, бях водил в тях желаещите куклички. Тогава портиерът ми се усмихваше и повдигаше шапката си за поздрав, но сега едва ме удостои с поглед и избърза по тротоара, за да отвори вратата на един кадилак, от който се разляха един дебел мъж и една още по-дебела жена.