Читать «Не питай!» онлайн - страница 34

Застанах отново до бюрото, а тя ме погледна така, както касапин гледа телешко филе. Само че аз бях свикнал да ме оглеждат всякакви импресарии, кинорежисьори и оператори, така че не се смутих ни най-малко. Чаках и я гледах право в очите, а нетрепващият ми поглед изглежда я обърка, защото не издържа и очите й се отместиха — малка победа за мен.

— Седни! — Гласът й отново изплющя като камшик.

Аз нарочно отидох до прозореца и погледнах навън към обширната, безупречно окосена английска ливада. Гърбът ми беше полуобърнат към нея.

— Казах да седнеш! — озъби се тя пак.

— Колко хубаво е тук, мисис Фергюсън… Не, не е толкова хубаво, колкото сте хубава вие — казах аз, извадих пакета „Честърфийлд“, измъкнах цигара и запалих. Не се обърнах, а продължих да гледам градината навън, големия плувен басейн и тримата китайци градинари, които работеха в цветните лехи.

— Когато ти кажа да направиш нещо, ще го направиш! Седни!

Обърнах се и й се усмихнах. Мацо ме беше предупредил да внимавам с тази жена. Бях твърдо решил да не я оставя да ми се качи на главата.

— Плащат ми по хиляда долара на ден, за да се превърна в двойник на мъжа ви, мисис Фергюсън. За тези пари аз се съгласих да ви сътруднича колкото мога, но не мога да приема да ме командва човек, дори и красива жена като вас, който няма нужното възпитание и не казва думичката „моля“.

Тя се втренчи в мен продължително, след това изведнъж се отпусна и се превърна в най-обикновена жена. Промяната беше изумителна. Надменното й арогантно лице омекна, в очите й се появи блясък, устните й се разтеглиха в усмивка.

— Най-накрая един истински мъж — каза тя сякаш сама на себе си и посочи канапето. — Моля те, ела и седни до мен.

Макар и да бях само безработен второстепенен актьор, тази внезапна промяна не ме заблуди. Доста време се бях занимавал с кучки, които в един момент могат да те изкарат от кожата, а след това стават по-сладки от мед.

По снимачните площадки бях виждал множество разглезени, с нищо неотличаващи се от обикновените курви кинозвезди, да си придават важност и да бавят снимките, докато режисьорът се мъчи всячески да им угоди и да ги успокои. В такива случаи аз пък изпитвах желание да ги ритна по задника. Твърде богатите и твърде красивите жени които се държат като уличници — ето това олицетворяваше в представите ми истинската досада.

Отидох до един стол срещу Лорета Фергюсън и седнах — ясно й показах, че не желая да седя до нея.

— На ваше разположение съм, мисис Фергюсън.

— Така е по-добре, Стивънс. Много по-добре — каза тя все още усмихната. — Иначе бих могла да кажа на онази маймуна отвън да префасонира хубавото ти лице.

Аз също й се усмихнах — така обикновено се усмихвам на разглезените деца.

— Идете и го повикайте. С него вече успяхме да уточним кой е мъжът и кой хлапето. Проснах го на пода.

Тя се облегна назад и се разсмя така, че гърдите й да изхвръкнат напред съблазнително. Беше чудесен, звънтящ и заразителен смях, така че се разсмях и аз. Посмяхме се заедно, след което тя каза: