Читать «Не питай!» онлайн - страница 13

— Мистър Стивънс — каза тя. — Може ли да вляза? Аз я изгледах кисело и станах.

— Но вие вече сте вътре, нали?

Тя направи още няколко крачки напред и без да престава да се усмихва, седна на стола, на който преди това беше седял Дюран.

— Дойдох, за да ви се извиня, мистър Стивънс. Напълно разбирам какво чувствате. Всичко това, предполагам, ви се струва толкова странно…

Аз останах прав и казах:

— Мистър Дюран ми обясни.

— Разбира се, но не искам да останете с никакви лоши чувства, мистър Стивънс. Моля ви седнете. Струва ми се, че трябва да ви обясня още някои неща.

Аз седнах.

— Колко сте добър — каза тя, втренчила в мен тъмносините си студени очи. — Кажете ми, мистър Стивънс, жива ли е майка ви?

— Почина преди пет години — отговорих аз троснато.

— Колко тъжно. Мистър Стивънс, сигурна съм, че ако беше жива, щеше да постъпи като мен. Този, за когото искаме да се представите, е мой син.

Замислих се за майка си — мила, блага женица, без грам мозък в главата си… но имаше чиста съвест и изпитваше страх от Бога.

— Майка ми не би упоила човек, за да го отвлече — казах аз ледено. — Да я оставим настрана от всичко това.

Старицата започна да си играе с ухото на пудела.

— Човек никога не знае какво може да направи една майка — каза тя, все още усмихната. — Ако изпадне в беда, може да постъпи съвсем непредвидимо.

Това започваше да ме отегчава. Свих рамене и не казах нищо.

— Искам да ми повярвате, мистър Стивънс, че наистина се възхищавам от работата и таланта ви. Много съм щастлива, че се съгласихте да ни сътрудничите. Помощта ви ще бъде оценена повече от високо.

— Плащат ми добре — казах аз дървено.

— Да. Както разбрах, парите са нещо важно за вас.

— А не са ли важни за повечето хора?

— Боя се, че все още сте враждебно настроен, мистър Стивънс. Искрено ви моля да забравите огорчението си. Ще свършите нещо много важно, а след това ще разполагате с доста голяма сума пари. — Тя се усмихна. — Правя всичко това заради сина си. Моля ви да ме разберете.

Само че аз не можех да забравя случилото се. Нещо у тази старица ме плашеше, така както ме плашеше и Дюран, но все пак направих усилие. Заставих се да се усмихна.

Тя кимна.

— Така е по-добре. — Потупа пудела по гърба. — Винаги, когато съм гледала филмите ви, съм си мислила каква хубава усмивка имате, мистър Стивънс!

— Благодаря.

— А сега, да се залавяме за работа, както обича да се изразява синът ми. Вие бяхте така любезен, да ни обещаете безусловната си преданост. — За миг усмивката й сякаш застина и стоманата в тъмносиния й поглед пролича съвсем ясно. — Така ли е?

— Честно казано — отговорих аз, — тази фраза започна да ми омръзва. Казах на мистър Дюран, че съм съгласен с условията му. Трябва ли пак да повтаряме всичко това от начало?

Тя се засмя весело.

— Трябва да прощавате на възрастните дами, мистър Стивънс. Те са склонни да повтарят едно и също. А, между другото, наричайте ме Хариет. Да си говорим на „ти“. Мога ли да ви наричам Джери?

— Естествено.

— Ще започнем днес следобед, Джери. Имам много добър гримьор, който ще те преобрази така, че да приличаш колкото се може повече на сина ми. Моля те да бъдеш търпелив с него. Той е перфекционист, и трябва да призная, малко досаден с това си качество. Искаме да сме сигурни, че ще приличаш на сина ми толкова много, че никой, който те гледа от разстояние, да не забележи разликата. Разбираш ме, нали?