Читать «Ограбен копнеж» онлайн - страница 5

— Според мен идеята за широк заговор е много добра.

Радостта й от похвалата му угасна. Тя свали очилата си и се заигра с телените рамки — още един знак, че е нервна. Веждите и се сключиха над носа.

— Мислите ли, че татко ще я одобри?

Дъглас усети пробождане в сърцето. Знаеше, че тя копнее да се хареса на непримиримия си баща. Ала след двадесет години работа при този човек той беше стигнал до заключението, че Бенджамин Джеймс никога, ама никога няма да признае, че е харесал каквото и да било.

— Не виждам причини да откаже да я публикува.

Серенити се усмихна едва-едва. Много добре знаеше каква е причината, поради която баща й би могъл да отхвърли статията й. Причината, поради която толкова години я отблъскваше.

— Защо не съм се родила мъж! — извика тя със същата пламенност, която Дъглас беше чувал вече безброй пъти. — Тогава щях да пиша за истински неща като вас, татко и Джонатан! Щях да сляза на пристанището и да разпитвам свидетели, да влизам в кръчмите и… — Младата жена поклати глава, въздъхна и се надигна. — Знам, че съм ви омръзнала с моите оплаквания, но…

Обърна се и бавно се запъти към махагоновото си писалище, отрупано с ръкописи за редактиране. Полите на простата черна рокля шумоляха леко при всяка стъпка.

Щом стигна до големия еркерен прозорец, Серенити спря и на лицето й изгря усмивка. Улицата под прозорците беше винаги оживена. Моряци, търговци на риба, улични хлапета, мъже и жени, всеки бързаше към пристанището или се връщаше оттам.

Колко силно копнееше да върши неща, които никога нямаше да й позволят! Ако имах поне малко власт, помисли си Дъглас, с радост щях да й подаря свободата, за която копнее.

За съжаление всичко, което можеше да й предложи, беше да я изслуша съчувствено и да я утеши с няколко нищо незначещи думи.

— Не се предавайте, мис Серенити — подхвана и днес той, надявайки се да я окуражи. — Един ден приключението ще влезе през тази врата и вие ще…

— Ще се скрия зад бюрото — довърши с въздишка младата жена. Обърна се към него и сложи очилата на носа си. На лицето й отново се изписа деловата загриженост, която носеше като защитна мантия.

— И двамата знаем, че съм послушно момиче — прошепна сломено. — Никога няма да имам смелостта на лейди Мери, която дръзна да се опълчи срещу обществените правила. За разлика от нея аз съм практична…

Серенити прекоси помещението, грабна страниците от ръката му и набързо ги прелисти.

— Но все пак ще се осмеля.

Вратата към малкия кабинет се отвори и вътре повя свеж есенен бриз. Страниците на вестниците, натрупани на масата до стената, зашумоляха.

При появата на Бенджамин Джеймс Дъглас стана от стола си. На лицето на работодателя му беше изписана онази неумолима строгост, която бе издълбала дълбоки бразди по челото и бузите.

— Добър ден, сър — поздрави тихо Дъглас.

Джеймс се покашля хладно.