Читать «Ограбен копнеж» онлайн - страница 4

Американците, щастливи от възвърнатата си свобода, възликуваха при думите му, а екипажът се разбърза да изпълни заповедта.

Веднага щом „Моли Дон“ се изгуби от поглед, един от американските матроси отиде при капитана. Кафявите му очи бяха изпълнени с благодарност. Захвърли презрително английската кърпа за глава и се поклони пред Морган.

— Не знам как да ви благодаря, капитане. Всяка нощ се молехме „Отмъстителят“ да дойде и да ни отърве от англичаните.

Морган помнеше времето, когато и той беше произнасял отчаяни молитви. С тази разлика, че неговите молитви не бяха чути и той се принуди сам да поеме инициативата. Беше още твърде млад, когато осъзна, че в живота може да разчита само на себе си.

— Радвам се, че пътищата ни се кръстосаха и успях да ви освободя.

— И аз ви благодаря — извика друг матрос и се присъедини към другаря си. — Вие сте точно такъв, какъвто ви описват във вестника. Изправен и горд.

Морган се вцепени.

— Какъв вестник? — В гласа му звънна заплаха.

— Миналия месец го взех от един търговски кораб — обясни усърдно морякът, бръкна в джоба си, извади смачкан вестник и му го подаде.

Морган прочете набързо статията, в която го възхваляваха, и в сърцето му пламна див гняв. Проклятие! Някой бе открил самоличността му!

— Мистър Питкърн! — изрева той и Барни се обърна изненадано. — Променете курса! Отиваме в Савана!

— В Савана ли, капитане?

— Точно така. Имам работа там.

1

— Е, какво ще кажете?

Дъглас Адамс се взря в изпълнените с надежда очи на Серенити Джеймс и се усмихна. Момичето изглеждаше съвсем като при първата им среща преди двайсет години. С тази разлика, че тогава беше ужасно мръсна. Рокличката и чорапите бяха изпокъсани и тя притискаше към мършавите си петгодишни гърди голяма ябълка. Ябълка, за която се бе покатерила до самия връх на дървото.

Лицето й вече не беше като на ангелче, но все още излъчваше онова пламенно фантазьорство, което някога я бе накарало да се покатери на дървото и да се обяви за Хубавата Елена от древна Гърция, получила златната ябълка от Афродита.

— Според мен това е най-добрата ви статия досега — отговори най-сетне Дъглас, след като реши, че достатъчно дълго я е държал в неизвестност.

Бе възнаграден със сияйна усмивка, при която лицето й светна и в очите лумна син огън. Серенити съвсем не беше онова, което наричат блестяща красавица, но притежаваше едно неуловимо „нещо“, което я различаваше от жените на нейната възраст. Дори отдавна женените зрели мъже, към които се числеше и Дъглас, не бяха в състояние да се изплъзнат от специфичното очарование и излъчването й.

Серенити се наведе над бюрото му и хвърли бърз поглед към листовете, които стискаше в ръка.

— Не смятате ли, че краят е прекалено мелодраматичен? — Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. — Постарах се да притъпя патетиката, но нали знаете какво става с мен понякога, когато…

— Не, не, добре е — прекъсна я с усмивка Дъглас.

Такава беше Серенити — всеки път, когато беше нервна или развълнувана, започваше да говори и не спираше. Ако събеседникът й не съумееше да завърти кормилото в подходящия момент и да обърне разговорна, със сигурност щеше да получи главоболие от безкрайните й приказки.