Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 2
Патриша Корнуел
Всеки път, когато телефонът звънне, аз си спомням. Всеки път, когато чуя, че някой ходи зад мен, се обръщам. Нощем поглеждам в гардероба, под леглото и зад завесите, после подпирам вратата със стол.
Мили боже, не искам да си отида вкъщи.
Скъпи М,
Вчера Луи Брент дойде на верандата и каза, че ме търсят по телефона. Сърцето ми се преобърна, когато влязох вътре и чух само сигналите на междуградски разговор, а после телефонът заглъхна.
Как само се почувствах! Казвах си, че съм параноичка. Той щеше да каже нещо и да се наслаждава на ужаса ми. Невъзможно е да знае къде съм, няма начин да ме е проследил дотук. Един от келнерите се казва Стю. Наскоро скъсал с гаджето си и се преместил тук. Може приятелят му да се е обадил, а връзката беше лоша. Звучеше като „Строу“1 вместо „Стю“, но може да е затворил, когато чу моя глас вместо този на Стю.
Иска ми се да не бях казвала никому прякора си. Аз съм Берил. Аз съм Строу. Уплашена съм.
Книгата не е завършена. Парите ми почти свършиха и времето се развали. Тази сутрин е мрачно и има свиреп вятър. Останах си в стаята, защото, ако опитам да работя при Луи, вятърът ще издуха страниците чак в морето. Светофарите мигат. Палмите се люлеят от вятъра, клоните им приличат на преобърнати чадъри. Зад прозореца ми светът стене като ранено животно, а когато дъждът плющи по стъклата, звучи, като че ли зловеща армия е превзела Кий Уест.
Трябва скоро да замина. Островът ще ми липсва. Ще ми липсват П. Дж. и Уолт. Те ми помогнаха да се почувствам в безопасност и се грижеха за мен. Не знам какво ще правя, когато се върна в Ричмънд. Вероятно ще се преместя веднага, но нямам идея къде ще отида.
Глава 1.
Върнах писмата от Кий Уест в кафявия плик, извадих пакет хирургически ръкавици, пъхнах го в черната си лекарска чанта и взех асансьора, за да сляза един етаж до моргата.
Плочките в коридора бяха току-що измити и мокри, залата за аутопсии — заключена, работното време беше свършило. Диагонално от асансьора се намираше стоманеният хладилник. Отворих вратата му и ме посрещна познатият отвратителен, студен въздух. Открих трупа бързо, без да си давам труда да проверявам закачените по краката етикети, тъй като веднага познах тясното стъпало, което се подаваше изпод белия чаршаф. Познавах добре всеки сантиметър от тялото на Берил Мадисън.
Замъглени сини очи гледаха безчувствено изпод полупритворените клепачи. Лицето й беше отпуснато и набраздено от бледи прорезни рани, повечето от лявата страна. Вратът й беше прерязан чак до гръбнака, мускулите — също. Над лявата й гърда имаше девет прободни рани, които приличаха на червени илици и бяха почти вертикални. Явно са били нанесени много бързо, една след друга, с толкова жестока сила, че по кожата й имаше белези от дръжката. Разрезите по ръцете и китките й варираха от един до десет сантиметра на дължина. Като се сметнат двете на гърба и се изключат прободните рани и прерязаното гърло, имаше двадесет и седем прорезни рани, всички те нанесени, докато се е опитвала да се предпази от широкото острие.
