Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 10

— Знам, че аз бих го направила — отбелязах.

Той се огледа из кухнята.

— Може да е слязла тук, за да хапне нещо.

— Може да е мислила за това, но не го е направила — отговорих. — Съдържанието на стомаха й показваше около петдесет милиметра, или по-малко от шестдесет грама тъмнокафява течност. Каквото и да е яла за последен път, е било напълно смляно по времето на смъртта или по-точно — по времето, когато са я нападнали. Храносмилането спира по време на силен стрес или уплаха. Ако е закусвала, когато убиецът е влязъл, храната нямаше да е напуснала стомаха й.

— То и няма много за хапване — каза Марино, докато отваряше вратата на хладилника.

Вътре намерихме изсъхнал лимон, две пакетчета масло, парченце мухлясало сирене, подправки и бутилка тоник. Фризерът изглеждаше по-обещаващ, но не много. Имаше няколко пакета пилешки гърди и малко телешко. Очевидно за Берил готвенето не е било удоволствие, а необходимост. Сетих се как изглежда моята собствена кухня. Тази беше потискащо стерилна. Кълбета прах се спускаха от сивите дизайнерски щори на прозореца. Мивката и сушилникът бяха празни и сухи. Уредите, всичките модерни, изглеждаха неизползвани.

— Може пък да е слязла за едно питие — замисли се Марино.

— Алкохолната проба беше отрицателна — отговорих.

— Това не означава, че не е мислила да пийне.

Той отвори шкафа над мивката. Нямаше и един свободен сантиметър: „Джак Даниелс“, „Чивас Регал“, „Танкерей“, ликьори и нещо, което прикова вниманието ми. Пред коняка на горния рафт стоеше бутилка хаитянски „Барбанкорт ром“, петнадесетгодишен и скъп като чист скоч.

Взех го и го поставих на плота. Нямаше етикет с цена, печатът около златната капачка не беше счупен.

— Мисля, че не го е купила оттук — казах на Марино. — Предполагам, донесла го е от Маями, Кий Уест.

— Значи казваш, че го е купила във Флорида?

— Възможно е. Явно е била ценител на хубави питиета. „Барбанкорт“ е великолепен.

— Май ще трябва да започна да те наричам доктор Познавач — каза той.

Бутилката не беше прашна, за разлика от повечето шишета в шкафа.

— Това вероятно обяснява защо е слязла в кухнята — продължих аз. — Сигурно е дошла тук, за да прибере рома. Може да е планирала да пийне, когато някой се е появил на вратата й.

— Да, но това не обяснява защо е оставила пистолета си на плота, когато е отишла да отвори. Тя се е страхувала, нали? Кара ме да мисля, че е очаквала компания, познавала е смахнатия. Хей, тя има толкова луксозни питиета, а? Да не би да си ги пие сама? Няма смисъл. По-разумно ми се вижда, че от време на време се е забавлявала, канила си е по някое гадже. Може да е този „М“, на когото е писала от острова. Може точно него да е очаквала вечерта, когато е била очистена.

— Разглеждаш възможността „М“ да е убиецът — казах аз.

— Ти не мислиш ли така?

Марино започваше да спори, а играта с незапалената му цигара ме изнервяше.

— Бих разгледала всяка една възможност — отговорих. — Например, че тя въобще не е очаквала компания. Намирала се е в кухнята, за да прибере рома, и вероятно е мислела да пийне една чаша. Била е нервна, сложила е пистолета си наблизо. Стреснала се е, когато се е позвънило или някой е почукал.