Читать «Решаваща улика» онлайн - страница 11

— Точно така — прекъсна ме той. — Тя е уплашена и нервна. Защо тогава е оставила пистолета в кухнята, когато е отишла да отвори проклетата врата?

— Тя упражнявала ли се е?

— Да се упражнява? — запита той, когато погледите ни се срещнаха. — В какво да се упражнява?

— Стрелба.

— По дяволите… Не знам.

— Ако не го е правила, значи не е имала рефлекс да се въоръжи, това е съзнателно действие. Жените носят спрей в чантите си. Нападат ги и не се сещат за спрея въобще, защото нямат рефлекс да се защитават.

— Не знам…

Аз обаче го знаех. Имах „Рюгер“ трийсет и осем калибров, зареден със „Сребърен връх“ — един от най-унищожителните куршуми, които могат да се купят с пари. Единствената причина да се въоръжа беше, че тренирах редовно, ходех на стрелбището под службата няколко пъти месечно. Когато седях сама у дома, се чувствах много по-спокойна с оръжие, отколкото без.

Имаше и нещо друго. Сетих се за всекидневната, за уредите за камината, които стояха в месинговата си поставка пред огнището. Берил се е борила с убиеца си в тази стая, но въобще не й е дошло наум да се въоръжи с машата или лопатата. Не е имала рефлекс да се защитава. Единственият й рефлекс е било бягството, независимо дали нагоре по стълбите, или в Кий Уест.

Опитах се да обясня:

— Може пистолетът да й е бил чужд, Марино. Звъни се. Тя е нервна, объркана. Отива във всекидневната и поглежда през шпионката. Който и да е бил, тя му се доверява достатъчно, за да отвори вратата. Пистолетът е забравен.

— Или е очаквала посетителя си — каза той отново.

— Това е съвсем възможно. При положение че някой е знаел за връщането й в града.

— Значи може той да е знаел.

— И може той да е „М“ — казах му това, което искаше да чуе, докато прибирах бутилката с ром в шкафа.

— Бинго! Така вече има смисъл, нали?

Затворих вратата на шкафа.

— Тя се е страхувала, била е тероризирана от месеци, Марино. Трудно ми е да повярвам, че е бил близък приятел и Берил нищичко не е подозирала.

Марино отегчено погледна часовника си и извади друг ключ от джоба си. Идеята, че Берил е отворила вратата на непознат, наистина нямаше смисъл. Но още по-глупаво беше това, че някой, на когото е имала доверие, се е отнесъл по този начин с нея. Защо го е пуснала да влезе? Този въпрос не спираше да ме тормози.

Покрит път съединяваше къщата с гаража. Слънцето залязваше зад дърветата.

— Ще ти кажа веднага — започна Марино, докато отваряше вратата. — Влязох тук точно преди да ти се обадя. Можехме да разбием вратата в нощта на убийството, но нямаше смисъл.

Той помръдна масивните си рамене, като че ли за да ме увери, че наистина може да събори врата или дърво, или камион, ако има подобни намерения.

— Не е влизала тук, откак е заминала за Флорида. Наложи се да търсим шибания ключ сума ти време.

Никога преди не бях виждала облицован гараж. Подът представляваше великолепна драконска кожа от скъпи италиански плочки.