Читать «Следотърсача» онлайн - страница 318

— Роса стъпва по-леко от мен, но на сърцето ми вече не е тежко. И тъй, в гарнизона се намери свещеник и всичко се уреди, нали?

— Ние се оженихме една седмица след раздялата ни с теб, на другия ден мастър Кап си замина. Ти забрави да питаш за твоя приятел Солена вода.

— Не, нищо не съм забравил. Голямата змия ми разказа всичко, но аз най-много обичам да слушам за Мейбъл и за нейното щастие. Е, плака ли тя, или се смя след венчавката?

— И едното, и другото, но…

— Да, такива са всички — и плачат, и се смеят. Но каквото и да направи Мейбъл, на мен винаги би ми изглеждало правилно. Какво ще кажеш, Джаспър, мислила ли е тя за мен през тия щастливи минути?

— И още как, Следотърсачо! Няма ден, в който да не мисли и да не говори за тебе. Би могло да се каже дори, че няма такъв час! Никой не те обича така, както те обичаме аз и Мейбъл!

— Знам, че никой не ме обича така, както ти, Джаспър. Чингачгук е единственият, за когото бих могъл да кажа същото. Е, няма защо да отлагаме повече, това трябва да стане и колкото по-бързо, толкова по-добре. Води ме, Джаспър, искам още веднъж да погледна милото й лице.

Джаспър поведе Следотърсача и скоро нашият герой видя отново Мейбъл. Тя посрещна своя доскорошен поклонник с пламнали от вълнение бузи, тръпнеща като трепетликов лист. Едва се държеше на крака, но намери сили да разговаря с него приятелски и искрено. През този час (Следотърсача не остана нито минутка повече, макар че не се отказа да похапне в дома на своите приятели) внимателният наблюдател можеше да прочете по лицето на Мейбъл точното отражение на цялата гама от чувства, които тя изпитваше към Следотърсача и към мъжа си. В отношението й към Джаспър все още се долавяше сдържаността и свенливостта на младоженката, но когато говореше с него, в гласа й звучеше притаена нежност, очите й сияеха, бузите й пламваха от чувства, които времето и навикът още не бяха успокоили. Към Следотърсача сега тя бе сериозна и искрена. Въпреки вътрешното й напрежение гласът й не трепна нито веднъж, погледът й не се сведе надолу и ако по лицето й се появяваше руменина, тя идеше само от дълбокото й съчувствие.

Настъпи време за път. Чингачгук вече бе оставил лодките и застанал на пътеката към гората, спокойно очакваше своя приятел. Щом го видя, Следотърсача тържествено стана, за да се сбогува.

— Понякога съм мислил, че съдбата ми е била твърде сурова — каза той, — но участта на тази жена, Мейбъл, ме накара да изпитам срам и да разбера много неща…

— Юнска роса ще остане тук и ще живее при мене — бързо го прекъсна Мейбъл.

— Така и мислех. Освен теб никой друг не е в състояние да откъсне тази жена от скръбта и да събуди у нея желание за живот. Все пак се съмнявам, Мейбъл, че и ти ще успееш. Нещастницата загуби не само мъжа си, тя се лиши от племе, а с такава загуба е трудно да се помириш… Странен човек съм аз! Какво ме засяга нещастието на едни и съпружеското щастие на други, когато си имам достатъчно свои мъки! Не, без излишни думи, Мейбъл, те не са нужни! Джаспър, позволете ми да си отида спокойно. Видях вашето щастие и това ми стига. Сега по-леко ще понасям мъката си. Не, вече никога няма да те целуна, Мейбъл. Хвани ръката ми, Джаспър, и я стисни здраво, момчето ми. Не се страхувай, тя няма да отстъпи на твоята по сила, това е ръка на мъж. А сега, Мейбъл, стисни и ти ръката ми… не, не, не бива (Мейбъл целуваше ръката му и целувките се смесваха със сълзи), не бива да правиш това!