Читать «Следотърсача» онлайн - страница 317

Върна се Чингачгук и двамата със Следотърсача говориха дълго. Роса ги наблюдаваше отстрани и забеляза, че добрият й приятел е угрижен. Като се примъкна до него, тя с женски такт и нежност се постара да го утеши.

— Благодаря, Юнска роса, благодаря — каза той. — Ти си много добра, но това не може да помогне. Време е да заминаваме. Утре ще напуснем тези места и ти ще дойдеш с нас, защото вече си в състояние да чуваш гласа на разума.

Юнска роса се подчини с присъщото на индианските жени смирение и се върна при гроба на Пронизваща стрела, за да прекара последни часове с покойния си мъж. През тази дълга есенна нощ младата вдовица не легна нито за минутка. Тя седеше върху пръстта, която покриваше останките на нейния съпруг, и по обичая на своя народ се молеше за неговия успех по безкрайната пътека, по която той бе тръгнал съвсем наскоро, и за срещата им в страната на праведните. В душата на тази жена, която би се сторила съвсем жалка на оня, който има високо мнение за себе си, но не умее да мисли, живееше образът на Бога. Тя бе изпълнена с чувства и стремежи, способни да удивят всеки, който не чувства, а само се преструва.

На сутринта напуснаха острова и тримата. Следотърсача, ревностен и сериозен както винаги, мълчаливият и предан Чингачгук и покорната и кротка Юнска роса, потънала в скръб. Тръгнаха на път с две лодки — третата, която принадлежеше на Роса, остана на острова. Голямата змия плаваше напред, а Следотърсача го следваше в своята лодка. Два дни гребаха все на запад, като нощуваха по островите. За тяхно щастие времето беше топло и когато излязоха на широко разлялото се езеро, то беше гладко като огледало. Беше сиромашко лято, но във въздуха, въпреки леката мъгла, имаше нещо от сладостното юнско спокойствие.

На третия ден влязоха в устието на Осуиго, но фортът и флагът му напразно ги канеха да спрат. Чингачгук пресече тъмните води на реката, без да се оглежда, а Следотърсача го следваше мълчаливо. На крепостния вал се бяха струпали хора, ала Лунди, който позна старите си приятели, не позволи на стражата да ги извика.

Беше пладне, когато Чингачгук влезе в малкото заливче, където бе пуснал котва „Вихър“. На поляната в самия край на старата просека се издигаше дървена къща от нови, неодялани греди. Мястото беше пусто и усамотено, но навсякъде личаха следите на благоденствието, доколкото бе възможно то на границата. Джаспър ги очакваше на брега и пръв подаде ръка на Следотърсача, когато той стъпи на земята. Срещата им беше проста и сърдечна. Следотърсача не зададе никакви въпроси, защото Чингачгук предварително го бе осведомил за всичко, но никога не бе стискал така силно ръката на своя приятел, както при тази среща. Дори се разсмя добродушно, когато Джаспър му каза, че изглеждал добре.

— Къде е тя, Джаспър, къде е тя? — попита най-сетне шепнешком Следотърсача, който не смееше веднага да зададе този въпрос.

— Тя чака у дома, скъпи приятелю, Юнска роса е успяла да ни изпревари.