Читать «Стен» онлайн - страница 40

Отрепите не им обърнаха никакво внимание, когато се измъкнаха от тръбата в отдавна изоставения склад.

Бяха около тридесет души, облечени в изпокрадени от складовете по Вулкан скъпи дрехи, и празнуваха успешното си нападение над един особено богат склад. Повечето вече бяха пияни или упоени. Беше едно от най-странните неща, които Стен беше виждал — купон в абсолютна тишина. Шепотът — дори сред безопасното пространство на домашната им база — беше втората природа на отрепите.

Но още по-странното беше, че всички бяха деца. Най-младата по негова преценка беше не повече от дванадесетгодишна — момиче, разтриващо с масло тялото на едно трйнадесетгодишно момче. Най-възрастното лице, което Стен успя да види, докато Бет го превеждаше през тях, беше на не повече от деветнадесетгодишен младеж. Стен се почувства като старец.

Орон се беше изтегнал в служебната секция на склада. На пръв поглед изглеждаше четиридесет и няколко годишен. Но отблизо можеше да се прецени, че въпреки бялата си коса и изсъхналата ръка е не повече от година по-голям от Стен.

Но най-лошото беше лицето му. Половината се движеше. Другата половина бе мъртва маска.

До него седеше пълничко момиче и лакомо ядеше плодове. Зад него, върху отрупано с пух ложе, лежаха две красиви голи момичета. И двете спяха — или бяха дрогирани.

— Това е Стен — каза Бет. — Беглец е.

Орон се обърна към дебелото момиче и посочи Бет.

— А тя коя е?

— Бет. Последната смяна я изпрати в хидропонната ферма — отвърна момичето, без да спира да дъвче.

Стен замръзна и изви китката на десницата си, готов да извади ножа. Щом това беше бандата на Бет, защо Орон не я познаваше? Орон видя изненадата му и живата част на лицето му се усмихна.

— Фейдал е моята памет — каза той и посочи пухкавото момиче. — А аз съм… аз съм… — Веждата му се присви.

— С прогорен мозък — довърши Фейдал вместо него.

— Да. Те… ми прогориха мозъка. Но не… хвана. Или по-скоро… подейства само частично.

Той посочи лицето си и съсухрената си ръка.

— Тялото ми. И част от мозъка ми. Така че съм с… амнезия.

— Тогава как успяваш да… — почна Стен.

— Всичко, което става през тази смяна, ми е ясно. Но през следващата… няма да помня какво е било преди. Помня как да говоря. Помня, че съм отреп. Че се казвам Орон. Макар че понякога го забравям. И помня също, че съм водачът на тези хора. Но… трябва ми напомнят за… за… имената им. И какво съм им наредил.

— Да, той ни е водачът — каза Бет. — Защото винаги може да измисли къде да нападнем. И къде да се преместим преди да ни удари поредната метла.

— Орон е отреп от дванадесет години — каза Фейдал.

Изглежда, го смяташе за комплимент. Стен реши, че сигурно е права.

— Значи си беглец — каза Орон. — И искаш да се присъединиш към нас?

Стен се поколеба, погледна Бет и сви рамене.

— Разбира се. Защо не?

— Гарантираш ли за него, Бет?

Бет се изненада. Обикновено в такива случаи имаше изпитание… и разпити. Защо сега Орон държеше да заложи само на нейната дума? Хвърли поглед към Стен, който очакваше отговора й. И го видя. Беше изписано на лицето му. Не го интересуваха нито отрепите, нито Орон. Той явно бе убеден в своите способности да оцелее и без тях. Беше тук заради… заради нея.