Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 58

Този тромав обикновен млад човек явно умееше да се изразява лирично — което би отблъсквало, ако човек не усещаше, че за него този начин на говорене беше привичен — като разговорите за бисерите, копрата и трепанга. Красноречието му беше малко прекалено, но накараше ли те да се усмихнеш, усмивката ти беше добра. Ерик беше неочаквано красноречив. Гледката беше толкова прекрасна, мястото, където седяха — мрачният, разрушен португалски форт, — така романтично, че високопарните думи не дразнеха. Датчанинът нежно поглади една от огромните канари с голямата си тежка ръка.

— Какво само са видели тия камъни! Те имат едно преимущество пред твоите острови — човек никога не може да узнае тайната им. Може само да гадае. И то за малко неща. Никой тука не знае нищо. Следващия път, когато бъда в Европа, ще отида до Лисабон да видя дали няма да открия нещо за хората, живели тука.

Без съмнение на форта наистина витаеше духът на романтиката, обаче беше така безплътен, че в невежеството си човек можеше да си представя само картини, замъглени като лошо проявени снимки. На тези кули бяха стояли португалски капитани, оглеждащи морето, за да съзрат кораба от Лисабон, носещ им благословени вести от дома, взирали са се с тревога в холандските плавателни съдове, идващи да ги атакуват. В мислите си човек виждаше тези храбри, мургави мъже, облечени в броня и ризници, взели в ръце живота си, изпълнен с приключения, но те бяха безплътни сенки и съществуваха само благодарение на чуждата фантазия. Все още се виждаха останки от малък параклис, където всяка сутрин е ставало чудото на транссубстанцията⁴⁰ и където по време на обсада е идвал свещеникът, облечен в специалните си одежди, за да вдъхне на войниците, лежащи в предсмъртния си час върху крепостния вал, вяра в бога. Въображението със затруднение рисуваше неясни картини на опасност, жестокост, неустрашима храброст и саможертва.

— Никога ли не ти домъчнява за дома? — попита междувременно Фред.

— Не. Често мисля за малкото селце, където съм роден, с крави на черни и бели петна по зелените пасища, и за Копенхаген. Къщите в Копенхаген с техните плоски прозорци много приличат на жени с гладки лица и огромни късогледи очи, а дворците и черквите сякаш са излезли от книжка с приказки. Виждам всичко това пред себе си като сцена от пиеса — много ясно, приятно за погледа, но не съм сигурен дали искам да се кача на сцената. Доволен съм да си остана на неосветеното място на последния ред и да гледам представлението отдалече.

— Но в крайна сметка на човека е даден един живот.

— И аз така мисля. Обаче животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Можех да бъда служител в кантора и тогава щеше да ми е по-трудно, но тук, с морето и джунглата и с безкрайните спомени от миналото, които те засипват, с тези хора — малайци, папуаси, китайци, упорити холандци, с книгите и с толкова свободно време, сякаш съм милионер — за бога, може ли да се мечтае за повече?