Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 57

— Прилича на замъка на Тристан — каза докторът.

Денят кротко умираше, а морето беше виненочервено — като морето, по което е плавал Одисей. Островите, заобиколени от гладката блестяща вода, бяха наситено зелени, като одежди от съкровищницата на испанска катедрала. Толкова причудливи и неестествени на цвят, те принадлежаха по-скоро на изкуството, отколкото на природата.

— Като зелена мисъл в зелената сянка — промълви датчанинът.

— Добре е само да ги гледаш — каза Фред, — обаче стигнеш ли до тях, пази боже! Отначало исках да спираме. Толкова красиви ми се виждаха от морето. Представях си, че мога да прекарам целия си живот на някой остров далече от хората, нали разбирате, като ловя риба и отглеждам пилета и свини. Никълз се смя до захлас, каза, че са отвратителни, но аз настоях сам да се уверя — трябваше да обиколя половин дузина, преди да се откажа от идеята си. Като стигнеш до някой от тях и слезеш на брега, всичко изчезва — оказва се, че има само дървета, крабове и комари. Така да се каже, всичко се изплъзва от ръцете ти.

Ерик го погледна с кротките си светнали очи, усмивката му беше приятелска и добронамерена.

— Разбирам те — каза той. — Винаги е рисковано да подложиш нещо на изпитанието на опита. Като заключената стая в замъка на Синята брада е. Човек е добре, щом стои настрана от тези работи. Ако превъртиш ключа и влезеш, трябва да си готов за изненади.

Д-р Сондърз слушаше разговора на двамата млади мъже. Възможно е той да беше циник, безразличен беше към много от нещастията, сполетяващи хората, но изпитваше особено чувство към младостта — може би защото тя обещава толкова много и трае толкава кратко — и затова му се струваше, че в изпитаните от нея горчилки, когато действителността смазва илюзиите, има нещо много по-патетично, отколкото в други, по-сериозни злини. Независимо от недодялания начин на изразяване, той разбра какво имаше предвид Фред и отдаде дължимото на емоциите му, като се усмихна съчувствено. Както седеше там, в сумрачната светлина, свалил шапка, по фланелка и панталони цвят каки, с тъмна къдрава коса, Фред изглеждаше необикновено красив. В красотата му имаше нещо привлекателно и д-р Сондърз, който го беше смятал за един доста глупав млад човек, внезапно почувствува, че Фред вече не го дразни. Може би беше подмамен от очарованието му, може би се влияеше от присъствието на Ерик Кристесен, но в момента докторът чувствуваше, че в момъка има нещо, за което никога не беше подозирал, може би душата му плахо се опитваше да намери същността си. Тази мисъл се стори забавна на доктора. Изненада го така, както се изненадваме, когато се загледаме в някое клонче, а то внезапно разтвори криле и полети от дървото.

— Почти всяка вечер идвам тук да гледам залеза — каза Ерик. — За мене това е сърцето на Изтока. Не Изтокът на легендите, на дворците, на скулптурните храмове и на завоевателите с ордите воини, а Изтокът на началото на света, Изтокът на градината на Едем — тогава, когато хората са били много малко, били са прости, добродушни и невежи, а светът е бил в очакване — както запустялата къща чака стопанина си.