Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 44

— Прати Утан да поеме руля — извика шкиперът.

Чернокожият зае мястото на шкипера и тримата мъже седнаха около мизерния обяд.

— Доста съм изгладнял — каза Никълз като си отсипваше. — Как си с апетита, Фред?

— Добре.

Момъкът беше мокър до кости, но страните му бяха зачервени, а очите му блестяха. Д-р Сондърз се чудеше дали не се преструва, че нехае. Уплашен и поради това — ядосан на себе си, той изгледа шкипера кисело и каза:

— Щом можеш да ядеш това ядене, значи можеш да ядеш и волско месо.

— Ти да си здрав — когато времето се поразвали диспепсията никога не ме тревожи. Действува ми тонизиращо.

— Колко дълго ще духа този проклет вятър?

— Май не ти се нрави много, а, док? — шкиперът лукаво се ухили. — Може да стихне на залез-слънце, а може и да се усили.

— Не можем ли да се подслоним край някой остров?

— По-добре е в открито море. Тези корабчета устояват на всичко. Не ми се иска някой риф да ни направи на трески.

Когато свършиха с яденето, капитан Никълз запали лулата си.

— Какво ще кажеш за една игра, Фред? — попита той.

— Дадено.

— Каните се да играете на проклетата си игра сега? — извика докторът.

Капитан Никълз хвърли презрителен поглед към морето.

— Малко повече вода има — чудо голямо. Ония негри могат да карат корабчето като нищо.

Слязоха в каютата. Д-р Сондърз остана горе и мрачно наблюдаваше морето. Предстоеше му цял безкраен следобед. Чудеше се какво ли прави Ах Кай, затова се повлече към носа. На палубата имаше само един моряк. Капакът на люка беше спуснат.

— Къде е момчето ми? — попита докторът.

Човекът посочи към трюма.

— Спи. Искаш ли да слезеш?

Вдигна люка и докторът на четири крака слезе по стълбите. Бяха запалили лампа, но светлината й мъждукаше. Чуваше се шумът от вълните. Единият чернокож седеше на пода — гол, само по набедрена превръзка и кърпеше панталоните си; другият моряк и Ах Кай лежаха на койките си и кротко спяха. Но когато докторът се промъкна до тях, Ах Кай се събуди и както винаги се усмихна мило и приятелски.

— Добре ли си?

— Да.

— Страх ли те е?

Ах Кай отново се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Спи си — каза докторът.

После се изкатери на стълбите и с мъка помести капака на люка. Човекът от палубата му помогна и когато се качи горе, една вълна го удари право в лицето. Сърцето му замря. Той изруга и размаха юмруци към сърдитото море.

— По-добре слез долу — каза черният. — Тук е мокро.

Докторът поклати глава. Остана там, вкопчил се в едно въже. Искаше му се да е сред хора. Отлично съзнаваше, че е единственият човек на борда, който изпитва страх. Дори Ах Кай, който знаеше за морето не повече от него, беше безразличен. Опасност нямаше. На платнохода можеха да се чувствуват така спокойни, както и на сушата, но въпреки това той не можеше да овладее ужаса, който изпитваше всеки път, когато следващата вълна ги поемеше и запращаше облак пръски на палубата. Водата изтичаше през отворите в борда със страшна сила. Докторът изпадна в паника. Струваше му се, че с голямо усилие едва се сдържа да не се свре в някой ъгъл и да не зареве с глас. Инстинктивно му се прииска да помоли за спасението си бога, в когото не вярваше, и трябваше здраво да стегне тракащите си зъби, за да попречи на треперещите си устни да промълвят молитва. В това обстоятелство съзря ирония — той, интелигентният човек, който гледаше на себе си като на философ, се поддаваше така малодушно на страха. Горчиво се засмя на този абсурд. Ако човек се замислеше, изглеждаше глупаво, че той, с острия си ум, с широките си познания и с трезвите си възгледи за живота — той, който нямаше какво да изгуби със смъртта си, трепери; докато онези мъже — невежи като чернокожия до него, зли като капитана или тъпи като Фред Блейк, остават невъзмутими. Това само доказваше колко несъвършено нещо е умът. Повръщаше му се от страх и се питаше от какво точно го беше страх. От смъртта ли? Не за пръв път се срещаше с нея. Веднъж дори беше решил да свърши със себе си, но по безболезнен начин — това беше изисквало от него смесица от храброст, цинизъм и хладен разум; да се раздели с живот, който, изглежда, не му предлагаше нищо привлекателно. Сега се радваше, че не го е направил. Но знаеше, че не изпитва силна привързаност към живота. Понякога, като биваше болен, усещаше колко малко държи на него и направо с нетърпение очакваше края — не само с примирение, но и с радост. Болка ли? Понасяше болка доста търпеливо. В крайна сметка, щом човек е в състояние да понася тропическата треска или силния зъбобол безропотно, може да понесе всичко. Не, не беше точно така; явно съществуваше инстинкт, който не му беше подвластен — и той наблюдаваше с любопитство ужаса, който караше гърлото му да пресъхва и краката му да се подгъват — сякаш това ставаше с някой друг. „Много странно“ — промърмори той, като се мъчеше да се добере до кърмата.