Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 43

— Забавляваш ли се, док? — извика шкиперът.

Платноходът се носеше по вълните като тапа. Д-р Сондърз се насили да се усмихне.

— Добре е, ще издуха паяжините — добави шкиперът.

Докторът за пръв път го виждаше в такова настроение. Беше изпълнен с енергия. Радваше се на умението си да се справя. Без преувеличение можеше да се каже, че беше в стихията си. Страх ли? Това чувство беше непознато на този прост, ловък измамник; в него нямаше нищо почтено, изобщо не знаеше това, което носи на хората достойнство или красота — на човек му стигаше да го познава за не повече от двадесет и четири часа, за да е сигурен, че ако има два пътя да се прави нещо, прав и крив, капитан Никълз избираше кривия. Долният му нечист разум беше само с една нагласа: желание да получава изгода от събратята си чрез непочтени средства; това дори не беше страст към злото, която в крайна сметка може да крие зловещо величие, а просто палава злоба, която се удовлетворяваше, когато надхитреше някого. Въпреки това тук, в малката черупка сред обширната пустош на бушуващите вълни, без надежда за помощ ако изпаднат в беда, духът му беше разкрепостен — силен, защото познаваше морето; горд, уверен в себе си, щастлив. Изпитваше удоволствие от умението си да направлява корабчето така уверено — то му се подчиняваше като кон в ръцете на ездач, който познава всичките му навици и номера, всичките му капризи и възможности; Никълз гледаше със засмените си лисичи очички и самодоволно кимаше, когато вълните прогърмяваха край корабчето. Докторът почти вярваше, че капитанът ги приема за живи същества, и изпитва цинична радост, че ги надхитря.

Д-р Сондърз потрепваше, когато видеше как огромните вълни препускат след тях; вкопчен в мачтата, той се люшваше към морето, когато платноходът се наклонеше, а после, сякаш това ставаше под собствената му тежест, люшваше се обратно, щом платноходът се изправяше. Знаеше, че е пребледнял, лицето му беше изтръпнало. Чудеше се дали биха успели да се качат в една от двете спасителни лодки, ако корабчето започнеше да потъва. И да успееха, нямаше да имат голям шанс. Бяха на стотици мили от населено място, далече от оживените морски пътища. Ако се случеше нещо, най-добре щеше да бъде, ако се удавеха час по-скоро. Не смъртта го вълнуваше, а умирането — чудеше се дали щеше да му бъде много неприятно, когато започне да гълта вода и да се дави; дали, противно на волята си, нямаше да се бори отчаяно за спасението си.

След малко кукът, клатушкайки се по палубата, им донесе обеда. Морето беше наводнило трюма и не беше успял да запали огън, затова беше отворил консерва осолено телешко с картофи.