Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 40

— Всички ли са тука? — попита капитан Никълз, като се огледа. — Спрете да пушите, моля. Малко уважение към мъртвите.

Оставиха лулите настрани и изплюха фасовете.

— Застанете сега в кръг. Ти застани до мене, капитане. Нали разбра, просто ти правя услуга и не искам да мислиш, че не зная, че това си е твоето място. Готови ли сте вече?

Капитан Никълз явно имаше откъслечни спомени за погребалните церемонии. Започна с молитва, която в голямата си част беше негово изобретение, но я произнасяше с вълнение. Езикът й беше цветист. Завърши с кънтящо „амин“.

— Сега ще изпеем един химн — той погледна чернокожите. — Вие всички сте посещавали мисионерски училища и искам да пеете с чувство. Нека ви чуят чак в Макасар. Хайде, почвайте всички: „Напред, Христови войници, напред, готови за бой.“

Капитанът пееше с гърлен глас — фалшиво, но пламенно и веднага към него се присъединиха моряците на двете корабчета. Пееха звучно с плътни красиви гласове и мелодията се носеше над спокойното море. Това беше химн, който те всички бяха научили в родните си острови, помнеха всяка дума от текста; но лошото произношение и странните им интонации го правеха да изглежда неясно загадъчен, наподобяващ не християнски химн, а варварските ритмични викове на диво племе. В него се прокрадваха фантастични звуци — удрянето на барабани, звън от струнни инструменти; той навяваше мисли за нощта и за мрачни обреди край морския бряг, за кръвта, изтичаща от човека, принесен в жертва. Ах Кай — много спретнат с чистата си бяла дреха, стоеше малко настрани от черните мъже, грациозен и безразличен, и прекрасните му блестящи очи гледаха изненадано с леко презрение. Свършиха първия куплет и без да чакат подкана от капитан Никълз, изпяха втория. Когато обаче започнаха третия, той запляска с ръце да спрат.

— Е, стига толкова — извика той. — Да не си въобразявате, че изнасяте концерт? Няма да стоим тука цяла нощ.

Те рязко спряха и той ги огледа свирепо. Погледът на доктора се спря върху малкия вързоп от чувала за копра, който лежеше на палубата в средата на кръга. Кой знае защо, помисли си за малкото момче, което е бил гмурецът — с жълто лице и очи, черни като трънки, играло някога по улиците на някой японски град; водено по празниците от майка си, облечена в красивата си японска дреха, с украшения в изящно подредената коса и обута в дървените гета³¹ да види цъфналите вишневи дървета и храма — където са му давали сладкиш, а може би веднъж, облечено цялото в бяло с клонка от ясен в ръката, то е отишло със семейството си на поклонение и е гледало как слънцето изгрява иззад върха на Фуджияма — свещената планина.

— Сега ще кажа още една молитва и когато стигна до думите „… затова ние предаваме тялото му на дълбините“ (и гледайте да не ги изпуснете), без изобщо да се помайвате, грабвате го и го хвърляте през борда. Ясно ли е? Капитане, най-добре нареди на двама души да се приготвят!

— Ти, Боб, и Джо.

Мъжете пристъпиха напред и се наведоха да хванат тялото.