Читать «На тясно в ъгъла» онлайн - страница 18

Капитан Никълз шумно се оригна.

— Това копеле отново ми докара белята. Да пукна ако от три месеца насам не седях за пръв път спокойно след вечеря, без да се тревожа — а сега отново ми се яви. Притеснения от този род са ми смърт. Веднага ме удря в стомаха. Вързоп нерви съм. Открай време съм така. Мислех, че ще прекарам поне една приятна вечер, а сега всичко отиде по дяволите. Страхотно ме мъчи диспепсията.

— Съжалявам — каза докторът.

— Всички повтарят едно и също — все казват: „Капитане, ти си вързоп нерви. По-крехък си от едно дете“.

Д-р Сондърз сериозно му съчувствуваше.

— Както и предполагах, нуждаеш се от наблюдение — стомахът ти трябва да се превъзпита. Ако бях дошъл с вас на корабчето, щях да си поставя за цел да науча храносмилателните ти сокове да функционират правилно. Не казвам, че мога напълно да те излекувам за пет-шест дни, но поне ще ти посоча правия път.

— Кой казва, че няма да дойдеш на платнохода?

— Блейк, а по думите му съдя, че той е шефът.

— О, тъй ли? Е, значи си сбъркал. Аз съм шкиперът и думата ми се слуша. Събери си багажа и ела на борда утре сутринта. Ще те запиша като член на екипажа.

— Нищо такова няма да правиш — каза Блейк, скачайки на крака. — Имам думата не по-малко от тебе и заявявам, че няма да дойде. Никого не искам на борда и толкова.

— О, тъй ли? А какво ще кажеш, ако подкарам шхуната право към БСБ¹⁶? Там е британска територия, милото ми момче.

— Гледай да не ти се случи нещо лошо.

— Да не мислиш, че ме е страх от тебе? Да не мислиш, че се лашкам по широкия свят още отпреди да си роден, без да зная как да се грижа за себе си? Ще ми забиеш нож в гърба, така ли? А кой ще управлява корабчето? Ти и ония четирима черни негри ли? Не ме карай да се смея. Ами че ти не различаваш предната част на корабчето от задната.

Блейк отново сви юмруци. Двамата мъже бяха впили погледи един в друг, но в очите на капитана имаше подигравателен присмех. Знаеше, че ако се стигне до игра с открити карти, той ще спечели. Другият неволно въздъхна.

— Къде искаш да идеш? — попита той доктора.

— На който и да е холандски остров, където мога да взема кораб в моята посока.

— Хубаво, идвай тогава. И без това ще бъде по-добре да не съм затворен сам с това чудо през цялото време.

Отправи към шкипера поглед, изпълнен с омраза. Капитан Никълз добродушно се разсмя.

— Точно така, моето момче, той ще ни прави компания. Тръгваме около десет часа утре сутринта. Да имаш нещо против?

— Чудесно. Нищо против нямам — каза докторът.

VIII

Гостите му си тръгнаха рано и като взе книгата си, д-р Сондърз полегна в плетения шезлонг. Погледна часовника си. Едва минаваше девет часа. Имаше навика да изпушва половин дузина лули всяка вечер. Обичаше да започва в десет часа. Изчакваше момента без нетърпение, предвкусваше го с леко вълнение, което беше приятно, затова не желаеше да скъсява времето, като измести напред часа на заниманието си.

Повика Ах Кай и му каза, че на сутринта ще отпътуват с платнохода на непознатите. Момчето кимна. И то се радваше, че ще се измъкне оттука. Д-р Сондърз го беше взел на служба тринадесетгодишно, а сега вече беше на деветнадесет години. Беше слаб, миловиден младеж с огромни черни очи и гладка като на момиче кожа. Късо подстриганата му катраненочерна коса приличаше на нахлупена шапка. Овалното му лице имаше цвят на стара слонова кост, често се усмихваше и тогава се виждаха два реда изумително красиви зъби — ситни, бели и равни. Облечен в къси китайски панталони от бял памук и в тясно сако без яка, той беше така невероятно изящен, че предизвикваше възхищение. Движеше се безшумно, а жестовете му притежаваха вродена грация, каквато имат котките. Д-р Сондърз понякога се ласкаеше от мисълта, че Ах Кай се отнася към него с любов.