Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 52

— Ставай, страхлив кирливецо! Днес започваме пътешествието си.

Почти цялата сутрин мина преди Равн най-после да заяви, че е готов за тръгване. Имаше ритуали за изпълнение, една костена гривна, която да вземе от скривалището й в пещерата, събиране и подготвяне на храна за из път. Непрекъснато следван от Брайън, Равн накрая изчерпа извиненията си и неохотно закрачи по пътеката — но когато видя, че Лиа ги следва, спря и размаха ръце.

— Без жени! Жени не се допускат. Само Равн може да отиде. Никакви Ловци, никакви мръсни жени.

— Тази жена идва с нас само донякъде — за да носи храната. Няма да идва до Мястото Без Име. Ще я изпратим обратно много преди да сме стигнали. А сега води.

Влачейки крака и без да скрива огромното си нежелание, Равн отново закрачи по хълма. Брайън и Лиа го последваха сред дърветата. Когато се отдалечиха достатъчно от селището, Брайън спря, взе от Лиа тежкия вързоп и го метна на гърба си. Тя разтри охлузените си рамене.

— Само мръсните жени носят товар. Как така голям Ловец носи голям вързоп? Това много лошо за табу.

— Да ти го върна ли?

— Никога! Но няма ли мръсният дърт Равн да протестира и да ти създаде неприятности?

— Не може да ме намрази повече. А аз мога да се справя с всяка лудория, която му хрумне. Всеки път, когато почувствам съжаление към него, пръстът ме заболява и то се изпарва. Когато се измориш ми кажи, за да си починем.

— Мога да вървя цял ден — щом някой друг мъкне вързопа.

Насочиха се първо на запад, по края на равнината. Следобяд полите на планината се насочиха на север, покрай брега на Централното Езеро и те последваха естествените образувания на земята. Преди мръкване Брайън, уморен от дългия път след безсънната нощ, обяви почивка. Както и преди, върза Равн за един кол, така, че да не се разхожда където му скимне. След като по този начин се бе подсигурил срещу врага си, Брайън се отдаде на дълбок сън без сънища, от който на сутринта се събуди напълно освежен.

Така продължиха три дни, като вървяха под прикритието на близките гористи хълмове. Излизаха от него само привечер, колкото да напълнят манерките си — ако не бяха пресекли някой поток през деня. Равн проговори само веднъж — изкрещя някакво предупреждение, защото бе чул шум от машини в далечината. Всички легнаха в прикритието на дърветата и гледаха следите на невидимите самолети. Белите линии пресичаха хоризонта и идваха от север. Това беше доказателство, че тримата вървяха в правилна посока. Равн бе ужасен от самолета и се тресеше, легнал на земята.

— Близо сме, твърде близо — настоя той. — Трябва да се върнем. — Само огромните усилия от страна на Брайън го накараха да продължи. Но не за дълго. Само час по-късно той спря и седна под едно дърво.

— Сега пък какво? — попита Брайън.

— Трябва да изчакаме нощта и тогава да отидем до езерото и да преминем през това място. — Равн посочи към планинския хребет пред тях.