Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 50

— Ще поговорим — отбеляза. Равн го погледна стреснато и притисна огърлицата към себе си. Внезапната изненада бе заместена от студена омраза. Този не трябваше да се изпуска от очи. Никога.

— Късно е. Равн е уморен. Сутринта…

— Сега. — В гласа на Брайън нямаше топлота. Протегна се и хвана огърлицата — веднага усети страха на туземеца. — Ще правиш това, което ти казвам. Ще ми се подчиняваш по всяко време. — Пусна огърлицата и седна. Равн моментално я нахлузи на врата си с треперещи ръце.

— Кой съм аз? — попита Брайън.

Равн се извърна, погледна зад него, а после се заоглежда наоколо — навсякъде освен към Брайън.

— Погледни ме, мръсно създание! Кой съм аз? Кажи името ми.

Думите бяха казани казани с неохота и пропити с нескрита злоба:

— Ти си… Равн над Равн.

— Съвсем вярно. Сега ще отговориш и на останалите ми въпроси точно толкова вярно. Виждал ли си машини? — Неохотно кимване. — Добре. Какви машини си виждал?

— Забранено е да се говори за машини.

— Не е забранено, ако се говори с Равн над Равн. Виждал ли си машини, които летят във въздуха? Добре, виждал си. И какво правеха тези машини?

— Машините винаги правят едно и също. Издават силни звуци и убиват други машини, а след това тях ги убиват. Винаги е така. Това правят.

— Виждал ли си някога машина, която да не убива други машини?

— Машините убиват машини, само това правят. — На този въпрос не можеше да се даде отговор. От изражението му беше ясно, че Брайън трябва да е пълен глупак, за да пита подобни неща.

— Всички машини убиват машини — повтори думите му Брайън. След това продължи със същия тих глас. — Кажи ми сега, откъде идват машините?

Думите оказаха внезапно и драстично въздействие върху Равн. Той се разтрепери и страхът му веднага надделя над всички останали емоции.

— Ще ми кажеш! — Брайън се наведе напред и удари тежките си юмруци пред лицето му. Чу се тъп звук. — Ще ми кажеш сега!

Нямаше измъкване. В този момент Равн се страхуваше повече от юмруците, отколкото от табуто. Посочи зад рамото си, но това не задоволи Брайън. Накрая Равн заговори, произнасяйки думите с ужасен шепот.

— В тази посока. Много дни път. Там. Мястото Без Име.

— Бил ли си там?

— Само Равн може да ходи на това място. Старият Равн ми го показа, когато бях млад.

— Тогава и ти ще ми го покажеш, тъй като аз съм Равн над Равн. Ще тръгнем на изгрев слънце.

— Забранено е…

— Забранено е да ми отказваш каквото и да било. — Протегна ръце към ужасения туземец и сключи пръсти около мършавия му врат. — Или искаш да умреш още сега? — Опита се в гласа му да прозвучи омраза. Заплахата трябваше да е истинска: само чрез смъртен страх можеше да контролира Равн. Не получи никакъв отговор и започна да затяга хватката си.

Равн се задъха и неохотно зашепна:

— Тръгваме… на изгрев слънце.

Достатъчно. Брайън го пусна и без да проговори повече, се върна при Лиа. Тя все още спеше с леко похъркване и той се постара да последва примера й. Но не можеше да се отърси от емоционалния заряд на хората наоколо, от изблиците на чувства, които те излъчваха под влияние на сънищата си. Страха и омразата, които винаги се спотайваха под повърхността им. Накрая разбра, че ще му бъде невъзможно да заспи. Легна по гръб и се загледа в звездите, като остави усещанията си да се разпрострат във всички посоки.