Читать «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)» онлайн - страница 51

Лиа се събуди малко след разсъмване. Даде й вода и й разказа за откритието си. Тя кимна в съгласие.

— Трябва да има нещо в това. От начина по който жените разказваха за него реших, че това място трябва да е реално, а не просто обикновен мит.

— Ще трябва да отидем и сами да се уверим. Трябва да има нещо там. Равн бе обзет от истинско нежелание, когато пожелах да ме заведе. Наложи ми се дълго да го убеждавам. Това място го плаши не по-малко от мен самия.

— Мислиш ли, че се е уплашил достатъчно, за да избяга? Не го виждам наоколо.

Лиа беше права. Равн бе изчезнал през нощта. Когато Брайън попита Ловците за това, те изглеждаха не по-малко изненадани от него. Започнаха да го търсят, а някои дори тръгнаха по пътеките, водещи извън селището. Но всички се връщаха с отрицателни отговори. Равн бе изчезнал безследно.

— Проклятие! — изруга Брайън. — Без него никога не можем да открием това място. Трябваше да го вържа. Сега сигурно е на километри оттук.

— Не мисля — рече Лиа. — Всъщност, имам натрапчиво усещане, че е по-близо, отколкото можеш да си представиш. — Тя самодоволно разбърка кофеиновия екстракт в чашата си с вода и когато се появи пяна, го изпи.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво по дяволите имаш предвид?

— Спокойно, спокойно. Викането само ще ти вдигне кръвното, а това няма да ти помогне. — Тя изящно отпи, напук на изгарящото го нетърпение. — Докато вие мъжете се лутахте насам-натам, аз наблюдавах жените. Те се страхуват от нещо — и нито една от тях не излиза от пещерата.

— Нима е възможно да се крие там? Не е ли табу за мъжете да влизат в женската пещера?

— За мъжете да. Но за Равн — не. Той дори си има специално скривалище в дъното. Искаш ли да проверя?

— Не, твърде опасно е. Новото ми звание позволява и аз да вляза вътре.

Ловците със спокоен интерес наблюдаваха как той се насочва към входа на пещерата. Но жените бяха ужасени.

— Аз съм Равн над Равн! — извика той, когато пъхна глава под надвисналата козирка.

Брайън примигна в полумрака и изчака очите му да се приспособят. Пещерата наистина беше просто дефект в скалата, дълбока около шестдесет фута. Дочу уплашените викове и хлипането на жените, които сега се бяха сгушили заедно с децата в дъното на пещерата. Когато се приближи към тях, те с вой се дръпнаха встрани. Всички без изключение минаха от лявата му страна. Интересно. Брайън мина вдясно, към голям куп нещавени гущерови кожи струпани в една ниша. Само кожи, нищо особено. Или беше видял леко раздвижване в мрака? Коленичи и заопипва под вонящата купчина — последва радостен вик.

Виещият и хленчещ Равн бе изтеглен за глезена, развит от натрупаните кожи и проснат на земята. Брайън го погледна и изпита леко съжаление към унижения човек. Но болката в раната от отрязания пръст, която бе ударил в каменния под бързо му напомни с кого си има работа. Съжалението се изпари и той го срита.